Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Изведнъж Дейл замълча, после продължи:

— Без съмнение мислиш, че си много умен. Предизвикваше моя сержант, за което се отърва без нищо. Скитал си наоколо през тези седмици, без да те приберат. Не се заблуждавай, приятелю. През цялото това време ти живя тук по мое благоволение и снизхождение. Можех да те прибера за минути и имах основания. Ала някак, противно на разумното решение, исках да ти дам още една възможност. Но ти не се възползва от нея.

Устните на Дейл се дръпнаха назад над здравите му зъби.

— И така, сега си в окаяно състояние, ако съдя по вида ти. Може пък и моите момчета да са били малко грубички, ала не бива да държиш чак толкова на това. Случва се, когато се съпротивляваш на един полицай при изпълнение на служебния му дълг. Няма на кого да се сърдиш, освен на себе си.

Пол не каза нищо. Полицейският началник, изглежда, го подканяше да заговори, дори се надяваше, че той ще го стори и може да се злепостави още повече с някоя непредпазливо изпусната дума. Ала от момента, в който Дейл влезе в килията. Пол беше решил да не продумва нищо.

Шансът му щеше да дойде по-късно. В съдебната зала. Пол само слушаше с чудновато чувство за отдалеченост и незаинтересованост, когато Дейл продължи:

— А какво мислиш ще ти се случи сега? Може би си представяш, че ще те пуснат с едно предупреждение и малко добри съвети в добавка. Аз кой знае защо не мисля така. Мисля, че времето за съвети е отминало. Ти имаше своя шанс и не се възползва от него. А сега човъркаш неща, които не те засягат, действаш против обществото, досаждаш на порядъчните граждани, безпокоиш служителите на закона, да, безпокоиш дори членове на Парламента. Освен това — гласът му се снижи, — досаждаш и на мен. Не че по какъвто и да е начин това променя нещата. Аз съм сигурен в позицията си — непоклатима е като скала. При все това съжалявам. Съжалявам за твоето упорство да ми приписваш вина, за твоите намеци, че съм постъпил погрешно. А сега имам и интересното чувство, че ще пострадаш за това. Сега ти си този, който е направил погрешна стъпка. Утре, още сутринта, ще те изправят пред съдията. Няма да се изненадам, ако той погледне сериозно на случая и определи твърде висока гаранция — да речем шейсет лири. Да, ама ти няма как да събереш шейсет лири, нали? Боя се, че няма — той подигравателно поклати глава, — което означава, че ще те върнат тук, при нас. Е, имаш си малка уютна килия… вярно, няма хубав изглед… но пък има всички други удобства. Надявам се да ти хареса, защото, както изглежда, може да останеш в нея за доста време.

Изпитателният му поглед обиколи отново килията, спря се на Пол за малко, после Дейл се обърна и излезе навън.

Ала щом се озова в коридора, изражението на лицето му се промени. Навъси се. Вътре в килията сякаш беше друг човек. Сега се чувстваше като актьор, който е играл лошо и беше недоволен от себе си. Но какво, по дяволите, би могъл да направи? Беше получил спешно поръчение да телефонира на сър Матю в съда. Преди да го стори, трябваше да бъде в състояние да докладва, че е видял арестувания.

Когато влезе в кабинета си и седна зад бюрото, облаците над челото му се сгъстиха. Макар и закоравял от сблъсъка си с всякакви „забъркани каши“, от разплитането на най-долни човешки дела резултат от престъпен живот, не му се нравеше тази работа, която се бе завърнала от миналото и беше легнала отново на плещите му. Усещаше я свита на кълбо в стомаха си. От все сърце бе желал онзи побъркан млад глупак да се беше възползвал от снизходителността му и да се беше измел от тук през последните седмици. И отново терзаещият го въпрос изпълзя от скритото кътче на съзнанието му — по-малко въпрос, отколкото шепот. Нашепване изпълнено с несигурност: „Имаше ли все пак… нещо в това?“.

Той гневно отметна глава назад като раздразнен бик. Не, за бога, що се отнасяше до него самия нямаше нищо. Твърде добре се познаваше. Можеше да извади досие изпълнено с прямота и честност, с неопетнена репутация, което би издържало и най-педантичната проверка. Не беше като други някои — би могъл да спомене достатъчно много — които правеха компромиси със съвестта си. Мотото му винаги беше: „Не можеш да бъркаш в катрана и да не се изцапаш“. Е, добре, но неговите ръце бяха чисти.

Но въпреки това той дълго се взира в телефона, преди да си наложи да вдигне слушалката. Набра номера бавно и неуверено, сякаш се съмняваше в нещо.

Обади се чиновникът Бър, но почти веднага Спрот взе слушалката.

— Ало, ало! Вие ли сте, сър Матю?