Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Той впери поглед в нея.

— Да — каза тя сериозно. — Има един човек, при когото трябва да отидеш!

Невярващ, той повтори думите й. После добави:

— При кого?

— Е — тя се поколеба и лицето й поруменя, — при един мой приятел.

— Твой приятел? Твой…

Думите й му прозвучаха неуместно, дори абсурдно пред лицето на ужасната му дилема. Болезнена усмивка разкриви лицето му. Приятел на Лена! След всичките му усилия, след всичко, което се беше опитвал да направи, това наивно разрешение на проблема му се стори толкова смешно, че изведнъж, в пристъп на истерия, той започна да се смее. Не можеше да спре смеха си, продължаваше да се смее и преди да разбере какво става, цялата раздираща гърдите му болка се изля в изблик на задушаващи го хлипове и ридания.

Лена бе скочила на крака и тревожно го наблюдаваше. Боеше се дори да сложи ръка на рамото му. Когато най-сетне спазъмът премина, тя каза:

— Сега трябва да поспиш. Ще го обсъдим утре.

— Утре! — повтори той като ехо, с особен, сякаш чужд глас. — Да, много неща ще се случат утре…

Останал сам в стаята, в която беше спал предишната нощ, Пол приседна на ръба на леглото. Главата си усещаше гореща, а краката студени. Смътно му мина през ум, че може би се е простудил, но сега това беше без всякакво значение. И наистина колкото по-зле се чувстваше физически, толкова по-остър ставаше умът му. Виждаше ясна и жива картината на напразните си домогвания, виждаше, че може да продължи така до безкрайност без полза, освен ако успееше да предизвика обществен скандал, криза. Нуждата от открито, решително действие се надигна в него като пълноводна река, заплашваща да залее бреговете си. Обсебен от този неотложен порив, природните му уравновесеност и здрав разум отстъпиха, заменени от неистова безразсъдност. Искаше да застане на пазарния площад, да протегне ръце и да вика и заклеймява по четирите посоки на света това грубо беззаконие, тази крещяща несправедливост.

При тази мисъл в очите му блесна един безумен лъч. Стана и като се увери, че вратата е заключена, отиде при писалищната маса в ъгъла. Намери няколко листа бяла хартия за обличане на полиците и постилане на чекмеджетата. Разстла хартията на пода, взе перо и мастило и започна да чертае големи главни букви. Винаги беше имал дарбата да рисува букви. След час, макар че ръката му леко трепереше и зрението му не беше съвсем ясно, привърши работата си. Остави листовете хартия да изсъхнат на пода и както си беше напълно облечен, легна в леглото.

Въпреки парещия проект, който изпълваше ума му, спа сравнително добре, но със същото онова трескаво усещане, което се трупаше в подсъзнанието му.

Около седем часа се събуди сепнат. Главоболието му се беше усилило, усещаше разцепваща челото болка, но това само усилваше решимостта му да изпълни намерението си. Взе листовете хартия от пода, нави ги на руло и като пристъпваше внимателно покрай вратата на Лена, излезе от къщата.

Дъждът бе почти престанал, когато забърза по Уеър стрийт. Утрото беше ясно и свежо. Спря се при заслона за файтонджии срещу Дюкс Корт и като намери няколко монети в джоба си, си поръча чаша кафе и дебел резен хляб с маргарин. Храната го накара да се почувства по-добре, но дори не беше преполовил Дюкс Роуд, когато му прилоша и се наведе над канавката в пристъп на гадене.

В този ранен час, владенията на Лейнската рекламна компания на края на улицата, бяха още пусти. Пол се промъкна през един процеп в прогнилата дървена ограда, на която често се беше облягал в очакване на реда си заедно с редицата носачи на плакати. Вътре в двора безброй двойки дъски бяха струпани под дългия ламаринен навес.

Пол избра най-новите от тях, които можа да намери, и като откри гърне с четка и лепило, залепи плакатите, които беше нарисувал. Тъкмо се канеше да метне дъските на раменете си, когато погледът му се спря на железните вериги, които бяха използвали за реклама на илюзиониста Худини, гастролирал в театър „Палас“. Без да се поколебае, вече напълно обладан от идеята си, той потърси и намери парче тънък здрав синджир и годен катинар. След пет минути, увит със синджира около тялото и понесъл дъските сандвич, той напусна двора.

Часовникът на катедралата биеше осем, когато се върна на Уеър стрийт и започна марша си към центъра на града. Дневната шумотевица вече беше започнала. Потоци хора извираха от автобусите и изходите на метрото. Ала забързани към работата си, малцина от тях отправяха любопитни погледи към младия човек, понесъл на гърба си плаката: