Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Като лъч блеснал изведнъж от мрака, ново подозрение порази Пол. Тялото му се изопна в нарастваща възбуда. Беше четвъртък, денят, в който тютюнопродавецът затваряше по-рано магазина си. Прюсти почти сигурно щеше да е у дома си. Още нямаше пет часа.

Импулсивно той изправи рамене и закрачи през дъжда.

Двайсет минути по-късно Пол вече чукаше на вратата на втория етаж на номер 52, Ашоу Теръс. Отначало не отвори никой, но след няколко почуквания цепнатината на пощенската кутия се открехна и се чу гласът на Прюсти.

— Кой е? Не приемам никого.

Пол бързо се наведе напред и се представи.

— Имам астматичен пристъп — оплака се Прюсти. — Току-що влизам. Ела утре.

— Не, не… трябва да ви видя сега… Трябва!

На Пол не можеше да се откаже и накрая, след много оплаквания и роптане, тютюнотърговецът отвори вратата и го пусна в антрето, което беше силно отоплено и изпълнено с острия аромат на горящ сушен татул 47 47 Лечебно средство при астматичен пристъп. — Б.пр. . Облечен само по риза и панталон, Прюсти спазмодично и с мъка си поемаше дъх. Той впери поглед в Пол с нетърпеливо изражение, оправдано в случая.

— Какво, по дяволите, искаш?

— Няма да ви задържа и минута — заговори бързо Пол. — Само исках да ви попитам… — устата му изведнъж пресъхна; той преглътна без слюнка, — исках да ви попитам, кой е собственикът на тази къща?

В тясното и преотоплено антре, дразнещия пристъп на затруднено дишане у Прюсти почти секна от изненада. Той се взря в посетителя си.

— Че нали ме чу да говоря с него онзи следобед. Мистър Осуалд, разбира се.

Пол отново изпита слабост, като ударен с леден чук. Подпря се на стената.

— Не разбрах, че беше мистър Осуалд.

— Е, той беше… и пак си е. Притежава всички къщи наоколо… наследи ги от баща си. Той е един от най-големите собственици на недвижими имоти, а като човек — един от най-добрите в Уъртли. От десет години не ми е повишавал наема. И редовно ремонтира и поддържа апартамента.

— А апартамента горе — изрече Пол с особен, приглушен глас — и него ли така поддържа?

— Разбира се — отвърна Прюсти оживено. — Човекът има чувство за порядъчност и зачитане на другите. Какво, по дяволите, ти е хрумнало?

— Не знам. Имате ли още ключа?

— Да, имам го. Ала имам и астма. Сега трябва да си вървиш. Не мога да остана повече тук по риза.

Той започна да избутва Пол към вратата.

— Само за минута. Спомнете си, че ми обещахте да ме пуснете горе да хвърля един поглед на апартамента. Е, хайде, дайте ми ключа.

Лицето на Прюсти беше портрет на досадата. Изглеждаше готов да му откаже. Все пак не му се щеше да пристъпи думата си; пък искаше и да се отърве от Пол. Рязко се обърна, влезе в кухнята и след малко се върна с ключа.

— Ето! — възкликна той отегчено. — Сега ме остави на мира.

Вратата зад Пол се затръшна.

Той остана в полумрака на площадката. Чу как Прюсти спусна резето зад дъбовата врата. Очите му напрегнато се взираха в стъпалата, които водеха към горния апартамент. Стъпи на първото; изведнъж в ума му проблесна идеята за един по-добър и бърз ход на действие. Спря се, поразмисли още, после пусна ключа в джоба си. Още не, разсъди той. Рязко се обърна и заслиза надолу.

Извън сградата вдигна яката на палтото си; поне малко успя да се предпази от хапещия вятър и забърза нататък. В пулсиращия му мозък упорито зрееше едно ужасяващо подозрение. В по-спокойни моменти той би го отхвърлил като чиста лудост. Ала сега беше изкаран от релси и тази мисъл растеше у него неумолимо, докато го изпълни и завладя изцяло, без да му даде да си поеме дъх.

Инок Осуалд… беше човекът, който притежаваше апартамента, заеман от Мона Спърлинг. Той лично си вършеше работата; трябва да се е срещал с нея поне веднъж всеки месец, когато си е прибирал наема. А дори да е идвал и по-често, кой би се запитал за неговите посещения? Той беше собственикът — свободен да влиза и излиза когато си поиска; човек, забележим не повече от раздавача или бакалина, който доставя поръчките за деня. Ако Мона Спърлинг е била любовница на този мъж, кой би го подозирал? А ако убиецът е той?…

Конвулсивен трепет премина по тялото му. Това може би беше лудост, но сега изтерзаният му ум не искаше и не можеше да отхвърли тази възможност; продължаваше да съчленява брънките на една абсурдна верига, съставена от чудатите действия на този собственик. Дори обществената му благотворителност изглеждаше престорена или в най-добрия случай форма на компенсация, породена от едно непреодолимо чувство за вина.