Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Точно в четири часа той излезе от къщата. Пътят до Бримлок Хил беше дълъг и на няколко пъти се принуди да поседне на пейките, докато прекосяваше парка. Все пак за около час, той стигна до района, който толкова дълго бе отбягвал.

Като се готвеше да пресече и да излезе на Бримлок Драйв, на ъгъла той неочаквано се натъкна на един мъж, който любопитно се взря в него в чезнещата дневна светлина. Мъжът се спря, обърна се и се върна назад. Беше Джек, келнерът от „Кралския дъб“.

— О, това си ти — възкликна малко изненадан Джек, после добави: — Имам нещо за теб.

През апатията, думите проникнаха в съзнанието на Пол. Той остана неподвижен и мълчалив, докато другият извади един протрит и измачкан портфейл и започна да търси нещо в него.

— А, ето — каза Джек. — От две седмици е у мен. Луиза Бърт ме помоли да ти го предам.

Блуждаещият поглед на Пол спря върху мръсния плик, който келнерът му подаваше и неусетно кръвта във вените му се задвижи по-бързо. Протегна ръка и взе писмото.

Джек го гледаше с изострено любопитство.

— Не сме те виждали в заведението напоследък.

— Не — съгласи се Пол. — Не така често.

— Нещо не ти е провървяло, а?

— Добре съм — отговори като автомат Пол, без да отмести погледа си от плика, докато в него се раздвижваше странно, неоформено предчувствие.

Замълчаха. Келнерът се размърда пръв.

— Е — каза най-сетне той. — Трябва да вървя. Всичко най-хубаво.

Докато Джек се отдалечаваше и после изчезна от погледа му, Пол остана неподвижен в припадащия мрак. Облиза с език бледите си напукани устни. Стиснал здраво в ръка омазнената хартия, той се завтече към най-близкия уличен стълб и разкъса плика. Извади писмото и зачете под слабата светлина:

Драги господин Хитрецо,

Разбирам как си мислил да ме правиш на маймуна, както ми беше подшушнато, та затова искам да знаиш за твое сведение, че ще се омъжвам, както му е редът, в църква и нямам нужда повичи от твойто внимание, нито обищание, хубавецо. Мистър Осуалд ореди да замина с мъжа си с кораб за Нова Зеландия идния месец, както и направи за моя приятел Ед Колинс да замине преди мен там. Надявам се да възобнувя приятелството си с него като престигна там. Така че знай, че ще живея в комфорт и лукс в нова земя и се пукай от яд.

Твоя

Луиза Бърт

П. П. Не можа да ме подлъжиш. Съжалявам те.

Разочарован, Пол бавно вдигна очите си от писмото. В края на краищата, това беше нищо. И все пак странни мисли се надигаха в ума му — като мъгла над застояло блато. Със загадката, която го мъчеше, той сякаш плаваше в здрача между действителността и илюзията. Нови мисли жужаха в главата му. И тогава умът му, сякаш дремал през последните седмици и набирал сили, изведнъж се просветли и заработи ясно. Тъмният воал бавно се повдигна.

Застанал срещу вятъра и протегнал ръка с писмото под уличната лампа, той го препрочете. Глупаво, пропито със злост и оскърбена евтина суетност, писмото съдържаше една съществена, изключително важна фраза: Моя приятел Ед Колинс… преди мен там… Лицето на Пол бе застинало под слабата светлина, но очите му блестяха, а пулсът в слепоочията му биеше ускорено.

Все още с писмото в ръка, той се облегна на стълба, сякаш смазан от непосилна тежест. Защо досега не се беше сетил за това?! Докато мозъкът му все още блуждаеше, той се бореше със себе си; искаше да се успокои и събере обърканите си мисли.

Луиза Бърт беше служила у Осуалдови дванайсет години — това само по себе си, макар и забележително, не беше съществен факт. Но този факт изведнъж ставаше изключително важен, уникален, ако се съчетаеше с факта, че заедно с Луиза Бърт в домакинството бе работил и Ед Колинс.

Ах, да! А как бе станало тъй, че тези млади хора — най-важните свидетели по делото Матри — и двамата са били взети на работа в семейството Осуалд? Филантропията би могла да го обясни. Все пак това беше една много особена филантропия и добросърдечие; те се бяха проявили като стремеж всеки от двамата прислужници да бъде задомен и след това отпратен в най-отдалечения кът на земното кълбо.

Пол усещаше как нервите му вибрираха. Пред мисления му взор внезапно изникна видението на Инок Осуалд — висока, мощна като канара фигура; масивна глава, легнала на онези прави, квадратни рамене; тъмните горящи очи, излъчващи щедра благосклонност изпод сребристите вежди. Би ли могъл този добър човек по някакъв начин да е замесен в случая?

Пипалата на мисълта се протягаха и трептяха, опипваха и търсеха необичайно бдително и внимателно. Пол не можеше да каже защо, но точно в този момент цялото му съзнание бе насочено и привлечено от един необикновен спомен — гласът на човека, който бе разговарял с Албърт Прюсти на тъмното стълбище през онзи следобед, в снежната буря. Гласът на собственика на Ашоу Теръс.