Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Една вечер по здрач се замъкна на източния ъгъл на пазара Корн Маркет. Тук, в малкото триъгълно пространство между трамвайните линии, имаше фургон, подобен на каравана, с тенекиен комин и спускаща се маса, вече заобиколен от чакаща гладна тълпа несретници.

Точно в пет часа спуснаха част от стената на фургона и се получи нещо като тезгях, а вътрешността на фургона се оказа модерно обзаведена кухня. Готвач в бяла престилка застана зад тезгяха и започна да раздава на всеки от редицата канче супа и голямо парче хляб с мазнина от пържено месо. Когато Пол на свой ред получи порцията си, горещата супа сякаш вля във вените му живителна сила. Той изяде хляба и мазнината със стръвен апетит и мълчаливо се отдалечи. Всред пълния с неизвестности неуседнал живот, който водеше, в тази борба за оцеляване — безполезна и дива — кухнята стана нещо постоянно, някакъв фокус в съществуването му. Всяка вечер, и в хубаво и в лошо време, той се присъединяваше към чакащите фигури. Мъжете никога не говореха, само чакаха. Когато насищаха стомасите си, пак така тихомълком се измъкваха обратно в сенките.

След около седмица, в една сряда вечер, към готвача с престилка се присъедини един мъж на около четиридесет — висок, с изправен стоеж, облечен в черно, почти като свещеник, с тъмни очи и слаба, но любезна усмивка. Пол веднага позна в него Инок Осуалд; осъзна, че е посещавал благотворителната кухня на Сребърния крал. Наистина, когато мистър Осуалд свали широкополата си шапка, косата му блесна под светлините сребристобяла. Тази негова черта бе толкова впечатляваща, че му беше спечелила името, с което бе фамилиарно известен всред париите, които ползваха щедростта му.

Гологлав, с онази далечна приятелска усмивка, той мина бавно покрай редицата, спираше за момент при всеки и без да го погледне и без да проговори, пъхваше в шепата му нов-новеничък шилинг 46 46 Монета от тогавашната монетна система, днес извън обръщение. — Б.пр. . Когато Осуалд застана до него, Пол, макар и с наведена глава, усети някакво вълнение от присъствието му, а сърцето му заби по-силно.

Отначало тази емоция бе чисто благодарствена. Ала постепенно друго чувство го завладя — съкровено, отчаяно желание, породено от собствената му безнадеждност. Желание да потърси помощта на този истински добър човек, който страстно се бе отдал на вътрешната си потребност да протегне ръка на най-нуждаещите се. Този човек положително нямаше да му откаже помощта си. Предаден от Касълс, затънал в подвижните пясъци на човешкото вероломство, изгубен и преследван — Бог бе свидетел! — Пол се нуждаеше от такава подкрепа и помощ.

Желанието да говори, да разкрие себе си и затрудненото положение, в което се намираше, го подчини изцяло. „Какъв шанс!“ — помисли си той със затаен дъх. След мъчителни часове на размисъл, все повече и повече се убеждаваше, че само чрез Луиза Бърт би могъл да проникне в мистерията на убийството. Бърт знаеше — в това той беше сигурен. Тя бе налице, жива и действителна. Останалото бяха сенки, слели се с мрака на годините. А тук, досами него, стоеше единственият човек, който повече от всеки друг, от висотата и влиянието на положението си, би могъл да накара онази нещастница да проговори. Положително имаше нещо предопределено, пръст на Провидението, в неговата нищета, която го беше довела тук лице в лице с Осуалд.

Зави му се свят. При неговата слабост и изнервеност, внезапната поява на такава възможност му дойде твърде много. Спазъм присви ларинкса му, думите замряха в гърлото му, не можеше дори да отвори устата си. Когато главата му престана да се върти и дойде на себе си, благодетелят му бе отминал. Той диво се прокле за слабостта си: не смееше да отиде открито у дома на Осуалд. От готвача научи, че „шефът“ посещава кухнята всяка сряда вечер и през разочарованието си той схвана, че идната седмица пак щеше да има своя шанс. Сребърната монета в шепата му беше талисман.

Следващите няколко дни бяха много трудни за понасяне. Към края на седмицата времето застудя. Често студени мъгли идваха откъм мочурищата и се стелеха над града като отровен облак. В този полумрак задименият въздух се смесваше със серни изпарения. Пол разви една раздираща дробовете му кашлица. В моменти на просветление той признаваше в себе си, че не може да продължава повече така.

Тогава отново дойде срядата и у него се съживи надеждата. Отиде рано на Корн Маркет и зае мястото си измежду първите пристигнали пред кухнята. Нощта се спусна бързо. Газените лампи бяха запалени, подвижната маса спусната.