Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Той взе чинията с две ръце, преди да разпознае лъжицата на покривката пред себе си. Гребна с лъжицата от гъстия бульон и с трепереща ръка я поднесе към устните си. Когато чинията се опразни, Лена му поднесе яхния с месо. Той ядеше мълчаливо и толкова разсеяно, че не забеляза как тя крадешком го наблюдаваше. Беше болезнено отслабнал, но по-лошо от това беше втренчения поглед и мъртвата вцепененост изписана на лицето му в покой. Когато накрая свърши вечерята си, той въздъхна и повдигна глава. Гласът му беше тих:

— Не съм ял тъй от седмици.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попита го тя, като се изправи на крака, за да скрие сълзите, които неканени бликнаха в очите й.

— Много по-добре — потвърди той и се изправи, сякаш се канеше да си върви. Изглежда беше обладан от идеята, че трябва да продължи да се движи, отново и отново да се движи.

С рязко движение тя обърна стола му към огъня в камината. Когато разбра, че е за него, седна със скръстени ръце и очи, втренчени в играещите пламъци. От време на време с някакво неспокойно удивление той отместваше погледа си и се оглеждаше наоколо, като поглъщаше новия комфорт между четирите стени на стаята.

Наблюдавайки го, докато разчистваше масата, устните на Лена се свиха решително. Положението, в отсъствието на хазайката, беше деликатно и трудно, но тя не се предаваше. Когато завърши с миенето на съдовете, тя спусна надолу навитите си ръкави и тихо излезе. След десет минути се върна и се приближи към стола, на който седеше Пол, загледан в пламъците.

Осъзнал присъствието й, той се стресна и се изправи на крака.

— Е… време е да тръгвам.

— Къде?

— В хотела си.

— А къде е този хотел?

Той се насили да се усмихне, но мускулите на лицето му някак отказаха да се подчинят. Главата му клюмна между отпуснатите рамене.

— Под „Арките“, ако това те интересува. Ако не съм там навреме, мога да остана без покрив над главата си. — Кратък смях го разтърси. — А като ти протече вода във врата, става мокро.

— Не — каза Лена. — Никъде няма да ходиш.

— Но трябва. — Той заговори с внезапно вълнение. — Не разбираш ли? Не мога да скитам цяла нощ по улиците. Дай ми палтото. Ако не си заема мястото навреме, къде ще спя?

— Тук — отговори Лена. — Тук е мястото, където ще спиш. Можеш да влезеш в свободната стая на мисис Хенли. И колкото по-бързо легнеш в леглото, толкова по-добре.

Тя се обърна и го поведе към по-долната площадка, където отвори вратата на стаята, която вече бе приготвила за него. Червените завеси на прозорците бяха спуснати, лампата светеше, газовият огън беше запален, завивките на удобното чисто легло отметнати.

Той бавно отри очи с опакото на ръката си, сякаш неспособен напълно да възприеме тази приветлива картина на уют и топлина.

— Наистина — изрече той като замаян, — вечеря… и легло. Как може човек да изрази по подходящ начин…

— О, Пол — измърмори Лена с приглушен глас. — Не се опитвай да кажеш нещо повече… просто си легни и почивай.

— Да — съгласи се той. — Това е то… да си почина.

Както стояха, внезапен порив на вятъра плисна дъжд в стъклата на прозорците. Пол инстинктивно потрепери. Като държеше лицето си извито встрани, за да не види тя нервното потрепване на бузата му, той влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

Дневната светлина бе вече нахлула в стаята, когато Пол се събуди. Полежа неподвижно няколко минути, докато проумее къде се намира. После дочу звуци, идващи от съседната стая, бързо се облече и отиде в кухнята. Лена беше там и подреждаше масата за закуска. Вълна от руменина обля лицето и шията й, когато той влезе. Почти не беше спала през нощта, мислейки за Пол, най-после толкова близо до нея; същевременно тя кореше себе си за свободата, която си беше позволила в отсъствието на хазайката й. При все това, въпреки трудността на положението й, инстинктът й я караше на всяка цена да задържи тук Пол, далеч от улиците, поне докато мисис Хенли се завърнеше.

Тя наля кафе, поднесе му сварено яйце и препечен хляб, като наблюдаваше как той започна да се храни. Пол не говореше много и тя реши, че най-разумно бе да бъде сдържана в забележките си. Накрая, като привърши закуската си, без да каже нещо повече, сякаш приемаше, че присъствието му в къщата се разбира от само себе си, тя се запъти към „Бонанза“.

Когато Лена излезе, Пол се върна в стаята си, победен от изтощението и остана там почти през целия предобед. След всичко, което бе претърпял, това чувство за убежище и поне временна безопасност му даде възможност да мисли. Освободен от нищетата на „Арките“, прилично облечен и нахранен, той почувства, че куражът му се възвръща, че мозъкът му започва да функционира по-ясно и по-добре. Реши, че в края на краищата трябва да опита и да се срещне с мистър Осуалд в дома му.