Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

„Арките“ бяха недалеч от канала — две тъмни хралупи под един от сводовете на железопътния мост. А когато пристигна, забеляза и други нещастници, вече разположили се да прекарат там нощта.

Вдигнал яката на палтото си, той потъна в мразовитата сянка с ръце в джобовете, опрял гърба си на заоблен железен стълб. Беше лют студ. Като се опитваше да потисне треперенето, Пол се унесе в полудрямка и спа така на пристъпи и пресекулки.

Утрото дойде мъгливо и сиво, с тежкия грохот на ранен влак отгоре по моста. Измръзнал и вкочанен, Пол едва можа да се изправи на краката си и да закрета с тях. Стомахът го болеше от глад, но нямаше пари дори за най-евтината кифла. Инстинктивно се запъти по посока на рекламната агенция в Лейнс, после, като намери портата затворена, насочи крачките си към гарата на Ленърд стрийт. Тук, непрекъснато руган от професионалните носачи, се въртя покрай изходите през целия ден, но накрая успя да спечели цели девет пенса. Не беше достатъчно за вечеря и легло. В едно долнопробно работническо кафене наблизо, той си поръча наденица с картофено пюре — лошо сготвено, мазно ядене, което легна тежко като олово в стомаха му и предизвика свиваща болка. После отново се повлече към „Арките“.

На другата сутрин валеше силно. Нямаше сили още веднъж да се изправи срещу носачите от гарата и заскита по улиците, за да си потърси заслон. Вече чувстваше умора, а в този голям град, изглежда, нямаше местенце, където би могъл да поседне, без да плаща.

Най-сетне се добра до един салон за билярд и на горния етаж, в задимения въздух под зелените абажури на лампите, той намери убежище. Беше само временно. След като бе наблюдавал апатично няколко игри и не даде никакъв признак, че мисли да участва, един от обслужващите се приближи до него и го помоли да напусне.

Отново бе отвън, на улицата; единственото, което проумя, беше, че трябва да продължи да се движи, без да го е грижа накъде.

През късния следобед Пол се озова на пътеката, по която от сушата теглеха баржите по разклонението на канала — мрачна водна ивица с мастиленочерна вода, оградена от фабрики и грънчарски пещи.

Един лодкар му подвикна и го накара да вземе въжето, докато лодката му премине през задействащия се ръчно шлюз. На лодката, върху печката в отворената кабина, жена с майчински вид пържеше яйца със сланина. Изглежда, с проницателния си поглед тя беше схванала положението му. Когато ги издърпа през шлюза, преди да потеглят, жената му подаде дебел сандвич със сланина, още гореща от тигана.

Този жест на доброта и съчувствие, състрадателния поглед, който тя му отправи, болезнено го разтърсиха. Изведнъж го обзе силно, непреодолимо желание да зареже всичко, да се завърне у дома и да почувства отново удобствата и топлотата на нормалния човешки живот. Ала с усилие на волята той успя да се пребори с този импулс. Не, никога нямаше да се откаже, никога! С дрехи прогизнали от дъжда, закрета обратно към града и „Арките“.

От този момент за Пол започна период на такова безпаметно страдание, че когато от време на време осъзнаваше като през мъгла своето положение, той се стресваше от изненада и неверие. Всецяло зависеше от шанса да се сдобие случайно с някоя монета; имаше и дни, в които прекарваше без всякаква храна. Понякога за кратки периоди паметта му изневеряваше и той скиташе вцепенен като в ступор 45 45 Състояние на унесеност, вцепененост и силно понижени реакции. — Б.пр. . В това кошмарно състояние, в което се намираше, той забравяше кой е, а когато си го спомняше, обземаше го налудничавото желание да спира непознати по улицата и да им обяснява самоличността си. В други случаи пък, виждаше хората като замъглени форми и блъскайки се в някого, измърморваше извинение, преди да отмине.

През цялото това време имаше чувството — повече убеждение, отколкото илюзия — че го следят и винаги лицето на сержант Джап, безизразно, но враждебно, го наблюдаваше от сенките, наблюдаваше и чакаше да дойде неизбежният край. Смътно в съзнанието му възникваше въпросът: защо не са го арестували още? Дрехите му бяха мръсни, обувките пробити, не се беше бръснал с дни. Косата му, неподстригана от седмици, се спускаше зад яката му, а в очите му нямаше живот. Със замаяна глава, той се питаше: беше ли възможно да умре от глад в този голям и процъфтяващ град?

Разбира се, съществуваше благотворителност и накрая, твърде покрусен и отчаян, за да бъде горд, той стигна до последното си средство.