Всяка събота през една тя имаше свободен полуден. Беше й приятно да си прави екскурзии с влака до Уъртли и да прекарва следобеда в разглеждане на големите универсални магазини, изпълнени с толкова много неща, нови и вълнуващи за едно израснало на село момиче. В пет часа обикновено пиеше чая си сама в „Зеления фенер“ — приветливо малко кафене, което бе открила близо до Ленърд Скуеър. След това поруменяла и в добро настроение, тя вземаше влака за Астбъри в шест часа.
Разстоянието от гарата в Астбъри до „Каунти Армс“ бе значително — над две мили. Пътят криволичеше заедно с реката и беше засенчен от двете страни с огромни дървета. Отдалечеността не притесняваше Лена — тя бе отлична пешеходка и още като дете, у дома, беше свикнала да се скита с мили през пустошта около селото.
Една съботна вечер към края на лятото, в обичайното си добро настроение и след едно весело „приятна вечер“ от билетопроверителя, Лена тръгна от гарата към хотела. Луната се беше потулила зад стена от облаци и пътят тънеше в мрак. Беше гореща и потискаща тъмнина, с тайнствено раздвижване из невидимите дървета и страстното жужене на нощните насекоми. Застояла като в джунгла мрачина. Дори Лена усети странното й въздействие. Споходи я страх и едно тревожно чувство, че е следена. Спомни си, че във влака пътуваше шумна банда хулигани. Противно на обичайното си поведение, започна често да обръща през рамо главата си назад. Внезапно суха пръчка изпращя на пътя зад нея и тя ускори крачките си, почти затича. Когато наближи най-тъмния завой на пътя, изведнъж една ръка се протегна от тъмнината и обгърна шията й. Тя нададе вик, но друга ръка грубо й запуши устата. Лена се бори ожесточено, с цялата сила на младото си тяло, но безполезно: бяха петима в бандата, която я нападна, петима силни млади грубияни. Тръшнаха я на земята и при падането тя удари главата си в камък. Загуби съзнание и това беше божията милост към нея.
За някои действия не се пише. Те се отнасят до деградацията на една човешка порода скотове и най-добре е да ги оставим да лежат в първобитната си тиня. Има обаче известна съдбовна приемственост в престъплението: една взаимозависимост между случайност и обстоятелства, свързваща помежду им събития, които може да са отделени с години едно от друго. Ужасът, който сполетя Лена Андерсън, трябва да бъде отбелязан поради факта, че е свързан със случая Матри; защото, ако това не бе станало, загадката Матри можеше никога да не бъде разрешена.
Когато дойде на себе си, Лена започна да стене; опитваше се да проумее случилото се; помъчи се да се изправи на крака, падна, пак се изправи и с подути очи и разкъсана блуза се дотътри до убежището, което предлагаше хотелът.
Непосредственият шок от престъплението разтърси цялото общество. Бяха организирани хайки, но никога не откриха злодеите. Бяха чужденци, вероятно част от криминалните елементи на Нотингам, които нахлуваха в окръга по време на панаира в Мозли.
Майор Прентис и съпругата му се отнесоха към Лена с безпримерно съчувствие и топлота. Когато първоначалният шок отмина и тя бе в състояние да се движи без усилие, настояха да вземе дълга отпуска на техни разноски, преди да започне отново работа в хотела. Ала никоя от алтернативите не беше приемлива за Лена. Не би могла да понесе показната загриженост, погледите крадешком, всеки израз на внимание, с които би била отрупвана и то с най-добри намерения. Освен това искаше да се махне и по друга причина: макар и да не го беше споделила с никого — пазеше тайната в себе си — тя с ужас бе открила, че е бременна.
По това време в хотела гостуваше един мъж, казваше се Дън — мълчалив и грозноват. Той редовно идваше в Астбъри да лови с въдица сребриста сьомга, която през есента се преселваше нагоре по реката. Покрай многото си интереси Дън беше изследовател на човешката природа и между забележително неуспешните си набези срещу сьомгата, той изучаваше Лена.
Макар и да се ласкаеше от мисълта, че като безпристрастен наблюдател нищо не може да го впечатли, Дън с безмълвно възхищение наблюдаваше нейната мълчалива, упорита смелост. Удивяваше се на решимостта й да надмогне едно ужасно положение и, над всичко, спокойното търпение, с което наранената й душа понасяше съчувствените словоизлияния на околните.
Докато дремеше край реката, изложил плешивото си теме на слънцето, той си мислеше, че би искал да напише книга за нея, но не беше писател и се боеше, че от труда му нищо не би излязло. Все пак проумяваше какво търси нейният претърпял крушение, но жизнен дух — да избяга изцяло, да загуби самоличността си, да се махне далеч от всеки, който я беше познавал някога. Безшумно, той уреди тя да замине за Уъртли при една жена — мисис Хенли, стара негова приятелка, на която, знаеше, винаги можеше да разчита.
Читать дальше