Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Матю, скъпи, един млад мъж те чака в библиотеката. Толкова беше търпелив… не би ли го приел преди вечеря?

Той повдигна вежди. На върха на езика му беше да й напомни, че той никому не разрешаваше да нарушава реда и спокойствието му. Такива бяха и нарежданията му към прислугата. Ала защото я обожаваше, не каза нищо. Наведе глава и се запъти към библиотеката.

Чудесна стая беше тази библиотека — с дебел, кремав на цвят килим, много книги и няколко фини гравюри по стените. Неподвижен като статуя, Пол бе чакал там около десет минути. Съпругата на сър Матю лично го беше въвела в библиотеката. Хубава жена на около четиридесет, твърде бледа и крехка, облечена в сива рокля. Пол подразбра, че тя го мислеше за чиновник от службата на мъжа й.

— Надявам се, че нямате повече работа за сър Матю — забеляза тя с усмивка.

После го попита не би ли взел чаша шери с бисквита. Когато той отказа, тя пак се усмихна и излезе.

В стаята беше много тихо. После на горния етаж някой започна да се упражнява на пиано. Една от Шопеновите прелюдии — номер седем, изпълнявана бавно и с някои грешки. Свиреше дете и той чуваше говор и смях. Звукът на пианото го нарани жестоко. Помисли си за този човек с хубавия му дом, с привлекателната му жена и безгрижно смеещите се дъщери. Сети се и за другия човек във влажната каменна килия. Не можеше повече да се примирява с това!

Тогава чу шум от кола. Знаеше, че това беше Спрот. Изправи се в стола си, по-стегнато и гордо от когато и да било. Почувства се готов да го посрещне. Входната врата се отвори и затвори. В антрето се чуха гласове. Минута по-късно вратата на библиотеката се отвори.

Пол седеше съвършено неподвижен на стола си, когато сър Матю влезе. Погледна го, но не каза нищо. За момент настана мъртва тишина. После Спрот се съвзе от изненадата си.

— Коя е причината за това нахлуване тук?

Беше много ядосан. Същевременно в очите му имаше и нещо друго. Пол веднага разбра, че онзи го позна.

— Нямате право да идвате тук. Това е частният ми дом.

Тази забележка разкри всичко на Пол — пукнатината скрита зад величествената фасада. Помисли си: „Този човек няма право да съди и осъжда, нито да порицава!“. Разумът му изведнъж стана кристално ясен. Изрече бавно:

— Когато една работа е чакала дълго време, тя става спешна.

Вените по челото на другия се издуха. Той не направи опит да се приближи до Пол, а все още стоеше до вратата. Повика на помощ цялото си величаво достойнство; отново се превърна в актьор, произнасящ репликите си:

— Няма да скрия факта, че от няколко месеца вече съм осведомен за вашето присъствие, за вашите действия в този град. Вие сте син на човек, изтърпяващ доживотна присъда и се опитвате да предизвикате смут по повод на процес, преминал през съда преди петнайсет години.

— Има съмнения относно този процес — каза Пол. — Съществуват пресни свидетелски показания, които трябва да бъдат изслушани.

За момент гневът на сър Матю надделя над разума му, като закри дори онази тайна сянка на съмнение.

— Не ставайте глупак! — тросна се той. — След петнайсет години това е една юридическа невъзможност, един абсурд. Заради вашето проклето ровене там където не ви е работа, пред министъра на вътрешните работи беше представена петиция за преразглеждане, която той отхвърли категорично.

— Вие обаче не би трябвало да откажете това — каза Пол. — Вие бяхте прокурорът. Главното ви задължение е да осигурите въздаването на справедливост. И би трябвало да се почувствате длъжен да предприемете някои стъпки, ако се убедите, че баща ми е невинен.

— Но аз не съм убеден! — почти извика Спрот.

— Ако пожелаете да изслушате доказателствата, те ще ви убедят. Най-малкото, което можете да направите, е да изслушате официално, в качеството си на прокурор, новите свидетелски показания.

Спрот беше тъй разгневен, че едва можеше да говори. Лицето му се наля с кръв, но с усилие на волята той се овладя. Най-сетне гневът му се поохлади и той заговори с леден тон:

— Аз наистина трябва да ви помоля да си отидете. Вие просто не съзнавате какво искате… техническите трудности, целия механизъм на правосъдието, отзвукът и сътресението свързани с това. Вие сте глупаво дете, което иска да събори грамадна сграда, защото му е хрумнало, че в основата й са положили накриво една тухла.

— Ако основите са гнили, сградата сама ще се събори.

Сър Матю не благоволи да отговори на това. Сега лицето му бе сковано от една подигравателна усмивка. Беше изпънал напред главата си, а малките му очи пробягваха косо по лицето на Пол. Ала в тези очи Пол отново съзря онова неопределено опасение или мрачно предчувствие, онази тайна пукнатина по фасадата. И той накрая разбра, че ако Спрот трябваше да скрие тази пукнатина на всяка цена, то никога, при никакви обстоятелства не би пристъпил към преразглеждане на делото. И все пак… Пол трябваше да му даде последен шанс.