Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Тръпка премина по лицето на Пол, когато каза:

— Защо не бих могъл да отида и се срещна очи в очи със Спрот? Мога да го направя.

— Можеш ли? — зададе въпроса си Касълс със същата странна напрегнатост.

Пол отвърна на погледа му, вече смътно прозряващ значението на неговите думи. Кръвта пулсираше в ушите му, биеше в главата му като удари на сто чука.

— Можеш ли? — повтори Касълс с по-настойчив тон.

Пол кимна с глава.

— Този е единственият начин, който ти остава, за да получиш справедливост. Да вземеш нещата в собствените си ръце. Никой няма да те упрекне. Всички факти ще излязат наяве. Ако го направиш… те не ще могат да потулват повече случая с баща ти. Всеки трябва да чуе за него. Пълно изнасяне на показ на всичко, което те искат да прикрият. Какви глупаци ще изглеждат… ако го направиш. Всичко за което са виновни, от началото до края. А Спрот, агентът, съучастникът на несправедливостта ще е вън от играта, свършен, с изпята песен… ако направиш това. Той щедро си го е заслужил… така ще кажат всички… няма да те укорят… ще кажат, че си бил в правото си, ако го направиш… само ако го направиш.

Пол се изправи на крака, настроен до безумие от тези думи, от всичко онова, което бе видял в съдебната зала, от периода на деморализация и упадък, всред които бе живял през последните десет дни. Святкащи пламъци пробягваха през мозъка му.

Наля си друго питие и го глътна наведнъж.

— Ето, вземи — каза Касълс с дрезгав глас. — В случай че се опитат да те спрат… вземи това.

Пол не се изненада от черния автоматичен пистолет марка „Уебли“. Касълс не каза нищо повече. Нито Пол. Касълс му отвори вратата. Пол излезе. Слизайки по стълбището, усещаше как тежкото оръжие се блъскаше в бедрото му. Озова се на тъмната улица.

Останал сам в стаята, с разкривено лице, Касълс се опря с ръка на вратата, сякаш въздухът не му достигаше. После с треперещи пръсти сви и запали цигара; погледна часовника си. След десет минути един влак потегляше на север. Неразумно бе да отлага повече. Облече балтона и припряно дръпна от цигарата си. Мислите му, известни само нему, накараха устните му да се издължат над бледите венци в подобие на усмивка. С рязко движение той хвърли цигарата на пода, стри я с тока си, обърна се и излезе.

Същата онази вечер, след като сър Матю Спрот излезе от гардеробиерната на съда, той застана до портала и започна да обмисля как най-добре да използва двата свободни часа до вечерята му в седем часа. В Бъроу Хол се играеше мач на снукър 37 37 Игра подобна на билярда, но с повече топки, построени във вид на пирамида и с различен цвят за всеки играч. — Б.пр. . Смит играеше срещу Дейвис. Но макар че обичаше играта и като опитен аматьор имаше собствена билярдна маса у дома, той прецени, че по това време най-вероятно мачът би бил към края си. Реши да отиде в клуба си „Шърууд“ на Ленърд Скуеър.

Докато крачеше натам, по небето на запад все още имаше зарево от залеза и един пурпурен облак спуснал се ниско над хоризонта, не по-голям от човешка длан. Този облак, тъмен и мрачен като поличба за нещастие, който стоеше неподвижен на небето, незнайно защо привлече и задържа погледа на сър Матю.

Той разтърси енергично глава. През последните седмици като че ли не беше съвсем на себе си. Може би се преуморяваше, готвейки се твърде усилено за предстоящите избори. Макар и често да се хвалеше, че „няма нито един нерв в тялото си“, в последно време беше склонен да се тревожи за дреболии. Защо например трябваше да взема толкова присърце онези банални сънища, които напоследък тормозеха жена му?

Спрот видимо трепна и премигна, когато мислите му се върнаха отново към тази досадна работа. Тези фантастични късчета безсмислица очевидно бяха без всякакво значение. Какво можеше да извлече човек от тях? И все пак сънищата имаха нещо общо. Всички те се отнасяха до него и във всеки сън той изпадаше в нелепа беда. Беше например в съда, а бе забравил папката си. Беше се изправил да се обърне към съдебните заседатели, а не можеше да довърши речта си. Съдията го беше смъмрил с унищожителни думи. После, като си тръгваше от съда — и този образ се явяваше най-често — всички ставаха от местата си и го осмиваха и хулеха. Всъщност именно този финал на сънищата причиняваше най-голяма болка на скъпата му жена, което я беше накарало да му довери тревогата си.

Мрачният цвят на вечерното небе се беше пренесъл и на лицето му, когато самотен и навъсен се запъти към площада. Колкото и да се преструваше, че презира новата психология, беше принуден да признае, че това подсъзнателно терзание, което гнетеше любимата му Кетрин, беше дошло като ехо от онзи отдавна приключен случай Матри. Гневен пламък опари гърдите му, когато си помисли каква несъразмерна поразия беше причинил този малък жилещ комар, изскочил така скандално от блатото на миналото.