Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Беше излъгал, когато каза на полицейския началник, че е разгледал пак документите по делото. Би било съвсем излишно. Паметта му беше безукорна и той си спомняше всичко напълно подробно. И наистина, как би могъл да забрави, дори след петнайсет години, онова, което му бе дало първия тласък към сегашното завидно положение.

Дори сега можеше да види лицето на Матри като обвиняем, застанал пред него на подсъдимата скамейка. Това бе красивото лице на един дейго 38 38 Презрително нарицателно име за южноевропейците: италианци, испанци и португалци. — Б.пр. — типът лице харесван от жените, макар често да им носеше скръб и гибел. Да, вярно бе, че той използва в обвинението си и хубавото му лице и някои видими черти или слабости на характера му ако щете, и така доведе обвиняемия до пълно объркване и безпомощност. А защо не? Не беше ли негов дълъг да представи случая колкото можеше по-силно, да поизглади и прикрие недостатъците в аргументацията си, да подчертае силата й… с една дума обвинението му да спечели?

По това време сър Матю достигна до Ленърд Скуеър, с тревна площ по средата, украсен със статуите на заслужили в миналото граждани, с накацали по тях гълъби. С усилие, той се опита да пропъди лошото настроение. Премина през величествения портал на клуба, съблече палтото си и го подаде заедно с шапката си на портиера, намери едно кътче в долния салон и поръча чай. Докато чакаше да му го сервират, се огледа наоколо.

Клубът „Шърууд“ беше първокласна институция с ограничен достъп, която набираше своите членове от старите фамилии в графството и мидландската аристокрация. Тук Спрот не беше любимец. Преди да си проправи път до членството в клуба, на три пъти бяха отхвърляли кандидатурата му — постижение, което по особен начин удовлетворяваше суетата му. Тъй като чувстваше, че хората завиждаха на успеха му тъкмо по тази причина, той беше склонен да тържествува заради непопулярността и силата си, с които съкрушаваше всяка опозиция. Често пъти, застанал пред огледалото, облечен в съдийската си тога, докато чиновникът му Бър, с тютюневия цвят на кожата си, му подаваше раболепно перуката, той самодоволно се усмихваше на отражението си и забелязваше: „Бър! Аз съм най-омразния човек в Уъртли“.

Но тази вечер позата му беше необичайно смирена и докато наблюдаваше няколкото членове, пръснати тук-там из салона, той си пожела някой от тях да дойде и да поговори с него. Освен няколкото сдържани кимвания с глава, влизането му не бе получило друго признание, че е било забелязано.

В противоположния ъгъл четирима мъже играеха бридж, между тях и един, принадлежащ към неговата професия, когото малко познаваше — Найджъл Греъм, кралски прокурор. Веднъж или дваж те погледнаха към Спрот и инстинктивно у него се всели странното подозрение, че те може би говореха за случая Матри. Не, не, това беше невъзможно! — той наистина трябваше да се постегне и съвземе. И все пак защо Греъм не го позна? Докато пиеше чая си, Спрот впери поглед в колегата си.

По негово мнение Греъм беше особняк, изразител на чудновати и безотговорни теории и вярвания. Син на селски енорийски свещеник, като ученик той се беше отличил и спечели стипендия в Уинчестър. От това прочуто училище, което бе сложило отпечатъка си на ерудиция и добри маниери върху него, той продължи в Оксфорд.

После постъпи в адвокатската колегия. След една година баща му почина, като му остави малък доход от двеста лири годишно. След погребението той веднага замина за чужбина и през следващите пет години бе живял неустановено, на различни места. Част от времето прекарал като частен учител на някакво момче — австрийче, болно от туберкулоза — и бил принуден да живее във високите планини на Тирол. През останалото време Греъм пътувал из Европа: главно пеш с раница на гърба, като прекарвал зимите в Юра 39 39 Планина в Швейцария. — Б.пр , а летата в Доломитите 40 40 Планинска верига в Италия. — Б.пр. . Обичал да обикаля планините — за един ден изминал разстоянието от петдесет и две мили между Мерано 41 41 Град в Италианските Алпи. — Б.пр. и Инсбрук.

Естествено, този безцелен живот бе обезпокоил приятелите му, но на следващата година Греъм се завърна в Уъртли явно здрав по дух и по тяло и напълно невъзмутимо, сякаш вчера бе заминал, се зае с професията си. Постепенно се сдоби с клиентела, която, макар и не многобройна, бе в най-висша степен подбрана. Говореше се, че този успех той дължал най-вече на маниерите и външния си вид. Висок, слаб, с бледо лице с правилни черти и тъмни очи на аскет, той винаги беше безупречно облечен, вежлив и сдържан. Все пак под тези повърхностни качества лежеше една утвърдена целеустременост, която невидимо изграждаше репутацията му. Беше фанатично честен. В него имаше нещо недосегаемо и непроницаемо, което винаги объркваше и смущаваше сър Матю.