Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Когато един затворник е излежал петнайсет години от една доживотна присъда… не е ли хуманна практиката той да бъде помилван за остатъка от срока?

Сър Матю все още го гледаше изкосо, с онези изпъкнали, леко налети с кръв очи. Думите му прозвучаха като отсечени с нож:

— Министърът на вътрешните работи вече се произнесе по този въпрос.

— Вие обаче не сте! — настоя Пол с глас, сякаш се задушаваше. — Една дума казана от вас на подходящо място, би имала голямо значение. Една дума… само намек за това ново съмнение, което възникна…

Сър Матю разтърси глава с финален жест, рязко, почти дивашки, с което отхвърли от себе си всякаква отговорност. С движение на ръката зад гърба си, той отвори вратата.

— Сега ще си вървите ли? — каза той със същата подигравателна усмивка, застинала на лицето му. — Или трябва да ви изпратя до вратата?

Веднъж завинаги Пол разбра, че всичко това беше безполезно. Този човек никога нямаше да направи нещо, дори не би помръднал и пръста си, за да издейства помилване. Опакован в гордостта си, за него нищо друго нямаше значение, освен собственото му достойнство, собственото му положение, собственото му бъдеще. Те трябваше да си останат ненакърнени на каквато и да е цена.

При тази мисъл една силна и неконтролируема ярост обзе Пол. Ярост и отчаяние потекоха като наркотик във вените му. Касълс беше прав! Баща му, Суон, той самия, всяко човешко препятствие, всяка пречка, всичко бе повалено пред ненаситната гордост на този човек. Само едно нещо оставаше да се направи. Пол почувства краката си вдървени. Крайниците му сякаш не бяха неговите. Запъти се вцепенено към едрата фигура застанала при вратата.

— За последен път — издума той нечуто.

Едва дишаше.

— Не!

Ръката на Пол беше в джоба му. През цялото време, докато говореше, бе стискал пистолета. Сега не го чувстваше студен… топлината на ръката му го бе стоплила… сякаш беше част от самия него. Пръстът му беше на спусъка, можеше да почувства силата на пружината. Дори не се налагаше да вади оръжието от джоба си. Беше го насочил към Спрот, актьора, кухия човек, който нищо не подозираше. Стоеше там, без да гледа повече към Пол, с онова озъбено изражение на възмутено достойнство, отпечатано на лицето му.

Сега Пол се изравни гърди в гърди с него, на не повече от два фута. Можеше да види заоблената маса на добре гледания корем на кралския прокурор. Пистолетът му беше насочен натам почти от упор. Не се страхуваше ни най-малко. Затвори очи, напрегнат, с устни леко разделени от някакъв екстаз, сякаш цялото му тяло беше просмукано и възбудено от върховно физическо желание.

Тогава изведнъж една конвулсивна тръпка го разтърси до дъно. В родилната болка на някакво прераждане, той дойде на себе си. „Не! О, боже мой, не!“ — помисли си той в проблясък, който сякаш прониза цялото му същество. Те бяха нарекли баща му убиец. Щяха ли да направят убиец и от него? Ръката му отпусна пистолета. Отвори клепачи и погледна Спрот с невиждащи очи. Беше запъхтян, сякаш бе пробягал дълго разстояние. Не можеше да говори. Ала срещайки онези враждебни очи, лека усмивка грейна по устните му и озари лицето му със странна светлина. Докато Спрот го гледаше почервенял от гняв, той мина покрай него и излезе от къщата.

Там, в хладния мрак под звездите, поток сълзи рукнаха от очите му. С тих тържествуващ глас, той прошепна уморено на себе си:

— Не го извърших. О, благодаря ти, Господи! Не го извърших.

Преди три седмици, когато Пол беше уволнен от управителя на „Бонанза“, Лена бе наблюдавала сцената смутена и изплашена. Успокои се малко, след като го посети в квартирата му. Същата вечер бе поговорила с него и му предаде съобщението от Прюсти, което, изглежда, беше подобрило настроението му. Тя вярваше, че по някакъв начин му беше помогнала. Ала докато дните минаваха и не го виждаше повече, животът й стана някак безцветен и празен.

Когато сподели с Пол, че е била доволна от службата си в хотел „Каунти Армс“ преди две години, беше казала самата истина. Астбъри беше чаровен стар град, известен с руините на старинния манастир, многото черно-бели къщи от епохата на Елизабет и няколко интересни надгробни могили от римско време, разположени между два завоя на река Трент. Градчето се посещаваше от курортисти и туристи през пролетните и летните месеци. Хотелът беше първокласен. Държеше го, заедно с жена си, един запасен офицер от армията — майор Прентис. Посещаваше се главно от въдичари и туристи от Юга, повечето от тях бяха постоянни гости. Мястото и работата удовлетворяваха Лена — имаше добри перспективи, обичаха я и другите служители.