Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Мисис Копин я разгледа с присвити очи.

— Той напусна — рече кратко тя.

Сърцето на Лена прескочи един удар, но тя не се предаде.

— А къде отиде?

— Нямам представа. Може би ще ви бъде интересно да узнаете, че от полицията идваха да разпитват за него. Бях принудена да задържа куфара му заради наема — добави тя.

Замълчаха. На Лена й дойде нещо на ум.

— А ако ви платя наема, ще мога ли да прибера нещата му?

Мисис Копин размисли. Стойността на вещите, които тя бе задържала беше малка. И без друго не бе очаквала да върне парите си чрез тях. В случай като този, човек не биваше да задава въпроси. Възможността бе твърде благоприятна, за да я пропусне. Тя измърмори нещо в знак на съгласие и като остави вратата отворена, влезе в къщата.

Зачервена и с тайнствено изражение на лицето, Лена отнесе в къщи очукания кафяв куфар, който бе избавила от плен. Той съдържаше само няколко стари ризи и друго износено облекло. Изпра и изглади ризите, изкърпи чорапите, изтри с гъба обезформените фланелени панталони и дълго ги глади с гореща ютия, докато оформи ръбовете. Дори мушна няколко шилинга в джобовете им. Докато вършеше всичко това, изпитваше някакво облекчение от измъчващото я чувство, но когато всичко беше прилежно сгънато и подредено в куфара, не се почувства по-добре. Все повече и повече се убеждаваше, че някаква беда беше сполетяла Пол.

Изведнъж в „Бонанза“ се разчу за него. На другата сутрин, когато Лена влезе в магазина, Нанси Уилсън с голямо увлечение и жар разказваше нещо на другите продавачки. Всички я бяха наобиколили, дори и Харис стоеше наблизо и слушаше внимателно — новината бе апетитна и пикантна.

— Казвам ви! — говореше драматично Нанси. — Едва не паднах от изненада. Вървяхме по улицата с моя, отивахме на кино, когато го видях да носи плакат сандвич. Отпърво едва го познах, така се беше променил: отслабнал, одърпан, кажи-речи дрипав, без горно палто. „Почакай Джордж, за минута само — казах аз на приятеля си. — Виждам там един тип, когото познавах.“ Спрях се и го разгледах, докато маршируваше в редица с другите безделници. Пол беше, не греша! Случайно и той ме зърна през улицата, но веднага си обърна главата и крадешком се измъкна нататък.

Малобройната публика в магазина ахна хорово от изненада, а Лена почувства, че й прилошава.

— Трябваше да го видите! — въртеше очи Нанси. — Уличник — чиста проба!

— Знаех си аз, че от него нищо не става — мъдро приключи разговора Харис, с изражение на превъзходство. — Подразбрах го от полицията. Хайде сега… връщайте се по щандовете си!

В онзи момент и последната й защита отстъпи сломена. Знаеше собственото си положение; знаеше също, че сама си трупа запас от бъдещи несгоди и страдания, ала не можеше да спре. Започна открито да търси Пол. Всяка сутрин, когато отиваше на работа, и всяка вечер на връщане тя обикаляше по страничните бедни улици; претърсваше всички бедняшки квартали на града, с очи нащрек — да зърнат унилата му фигура. През свободното си време се въртеше с часове из гарата на Ленърд стрийт и наоколо. Опита и на другите гари. Ала той все не беше там. Всичките й усърдни усилия и опити да го открие й носеха само неуспехи, дни и нощи на горчиво разочарование.

Докато Пол се отдалечаваше от къщата на Спрот и крачеше слепешката по тихите улици, нощта беше ясна и студена, с хапещ вятър и дихание на мраз във въздуха. Сломен от преживяното, една мисъл господстваше в ума му; когато стигна до канала, извади пистолета от джоба си и с въздишка на облекчение го запрати далеч във водата. Глухо плискане достигна до ушите му.

Вцепенен, той наблюдаваше тъмните концентрични кръгове по мазната повърхност на водата. Чак когато и последното кръгче замря, Пол се обърна и продължи пътя си.

В този момент часовникът на кулата Уеър удари единайсет.

Тежките удари на часовниковата камбана го накараха да дойде на себе си и изведнъж, през кипежа на мислите в изтощения си мозък, той проумя, че е без пукнато пени 44 44 Най-дребна монета, по тогавашната монетна система равна на 1/12 от шилинга, днес 1/100 от британската лира. — Б.пр. . Спря, като се питаше къде би могъл да прекара нощта. Постепенно му стана ясно, че има само една възможност: да направи онова, от което Джери и другите в приюта се страхуваха най-много — да спи отвън, на открито.

Имаше едно място, „Арките“, единственото кътче в града — ако не се смятат гробищата — където по някакъв неписан закон бездомните можеха да спят на открито, необезпокоявани от никого. Докато Пол бавно отново пое пътя си към този мизерен заслон, той почувства, че и последната крехка опора на неговата порядъчност се беше сгромолясала. Сега вече положително беше прекрачил всяка граница на приличието.