Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Дън не беше богат човек, а издържаше жена и семейство. При все това, особените качества на характера му го накараха да застане до Лена в нещастието й, в онзи решителен за нея момент, когато я забравиха милите хора, от които бликаше човешка доброта и се бяха надпреварвали да слагат възглавници зад гърба й, когато тя се отпускаше да почине на верандата на хотела.

Той уреди нещата около раждането, което се оказа трудно и рисковано. Детето, родено глухонямо, не беше нормално; живя само няколко седмици и после, по божията милост, умря. Ала минаха месеци преди Лена, смазана и изтощена физически и психически до крайност, да успее да допълзи обратно в квартирата си при мисис Хенли.

Дън не предложи на Лена помощта си, за да й намери работа. Сега, когато най-лошото бе отминало, искаше тя сама да опита отново да стъпи на краката си. Когато накрая я назначиха в „Бонанза“, той не й каза, че работата е неподходяща. Само кимна одобрително. И често на път за работа се отбиваше да пие чаша кафе и да види напредъка на своето протеже. Изпод обичайното си безпристрастие, той я наблюдаваше с интерес. Следеше борбата за възраждане, която се водеше в тази изтерзана, стоическа душа. И Дън удовлетворен откри, че против тъжните настроения, в които тя често изпадаше, безотказното й лекарство беше упоритата работа.

Същата беше противоотровата и срещу меланхолията, която сега често я спохождаше. След магазина, когато се върнеше в къщи, Лена обличаше работната си манта и с безшумна решимост се залавяше да търка и лъска пода, да пере завесите на прозорците, да маже с графитна боя решетката на камината, да лъска месинговите части. С една дума, шеташе из двете си стаи, докато те не светнеха.

Една вечер тя отчаяно се огледа. Нямаше нищо повече за шетане, нито дори прашинка, на която да се нахвърли. Неспокойна, тя слезе при мисис Хенли и се залови да приготвя кейк. След това, седнала в гостната на хазайката си, се заслуша в писмото, което мисис Хенли четеше на глас. Бе последното писмо от мъжа й Джо, който беше потеглил с кораба си от Тампико 42 42 Пристанищен град в Мексико. — Б.пр. и щеше да пристигне в Тилбъри 43 43 Пристанище на Темза източно от Лондон. — Б.пр. идния понеделник. Но мислите й бродеха другаде, далеч от новините на корабния механик…

— Какво има, Лена? — попита мисис Хенли. — Сякаш не си на себе си. Преуморяваш се!

— Нищо ми няма. — Тя се насили да се усмихне.

— Я виж колко си бледа. Никак не ми се ще да те оставя сама. Срамота е, че Джо ще трябва да остане на кораба, докато трае ремонта… през цялата си едномесечна отпуска.

— Нищо. Не се страхувам да остана сама… а и ти ще си прекараш добре в Лондон.

— Е, вярно… винаги ми се е искало да отида. Пък и компанията ще плаща хотелската ни сметка за всичките четири седмици. Все пак… обещай ми, че ще се грижиш добре за себе си.

— Обещавам… Утре ще безделнича. Съботата ми е свободен ден.

Но съботата не подобри видимо състоянието й. На другата сутрин, след като бе изпратила мисис Хенли на гарата, отново я обгърна мъчителната самота и стъпките й чудновато се отклониха от привичния си път, който обикновено изминаваха всеки ден. Сепна се, когато объркана и изпълнена със самообвинение се озова пред входа на Ботаническата градина.

„Е, добре — помисли си тя, като се мръщеше на слабостта си, — щом като вече съм дошла, мога и да вляза. Днес е моят почивен ден.“

Влезе през широкия портал и тръгна по подредените алеи в посока противоположна на онази, в която бе вървяла с Пол. Дълго се бори с вътрешното си влечение, но накрая, преди да си тръгне, се озова в оранжерията. Влезе във високото, украсено с орнаменти помещение и се приближи към грациозното портокалово дръвче, което бяха съзерцавали заедно. Припряно тя приближи лицето си към клончето, натежало от благоуханни кремавобели цветове. Една-едничка сълза, солена и горчива, се отърколи и капна на ръката й, докато се обърна и тръгна.

Същата нощ, когато се събличаше, тя неочаквано зърна голото си тяло в малкото огледало над тоалетната масичка. Ясно личаха белезите от прекараната бременност — синкави цикатрикси върху бялата й кожа. Лицето й придоби сурово изражение. Изпита отвращение от себе си и като безумна нанесе силен удар по белега на бузата си.

— Не бъди глупачка! — прошепна на себе си, — няма смисъл… и никога няма да има.

После изгаси осветлението и стисна очи в тъмнината.

И все пак цялата й твърдост бе недостатъчна, за да надвие чувството, което растеше у нея. То беше по-силно! Владееше я и тя му се подчини; макар и малко престорено, капитулира. На другия ден отиде в квартирата на Пол, на Пуул стрийт и поиска да го види.