Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Почти тичешком Пол стигна до центъра на града и останал без дъх, влезе в отдела за справки на библиотеката Ленърд, в същата мрачна, с дъх на плесен зала, където слепешком бе започнал първите си несигурни проучвания.

Марк вече не беше зад бюрото. Една млада жена, в отговор на настоятелната му молба, го обслужи вежливо и компетентно. Пол отнесе товара от книги, които му даде тя, до една отдалечена маса в ъгъла и трескаво се зае да преглежда страниците.

Първият том на текущия „Кой, кой е“ не съдържаше нищо повече от няколко реда сгъстена информация, отнасяща се до потеклото, официалните титли и настоящия адрес на Инок Осуалд. Останалите два тома също не съдържаха нещо по-подробно и бяха безполезни за целта му. Справката в четвъртия том не разкри нещо повече от един списък, макар и дълъг, на благотворителните фондации на семейство Осуалд. Но накрая Пол попадна на една местна публикация с мека подвързия, издадена от една печатарска фирма в Уъртли и озаглавена: „Уъртли и неговите видни личности“. С въздишка на удовлетворение Пол намери там пълните биографии на най-изтъкнатите филантропи в града. Жадно, с бързина на мълния, очите му зашариха по традиционните ласкателни епитети в началото; прескочи ги и зачете по-нататък:

Инок Осуалд, роден на 13 ноември 1885 година, единствено дете на Сол Осуалд и Марта Клегърн… Учил в основното училище в Уъртли и в Нотингамския университет… Отначало имал намерение да се посвети на свободна професия, но поради недобро здраве, след две години като студент медик в болницата „Сейнт Мери“, прекъснал образованието си.

Тръпка пробяга по гърба на Пол, разбрал значението на думите „студент медик“. Със затаен дъх той продължи да чете:

След това навлязъл в бащиния си бизнес… процъфтяващ, с традиции и име… обширна собственост на недвижими имоти в Елдън, като за пример започнал от най-ниското стъпало на стълбата, събирал седмични и месечни наеми…

Въпреки повтарящи се периоди на разклатено здраве, младият Осуалд не бил мамино синче… интерес в спорта, по-специално в колоезденето… няколко месеца… активен член на просъществувалия не за дълго клуб на „Скакалците“…

Дългата тирада продължаваше, но редовете по-надолу станаха зацапани и неясни и Пол не можеше повече да ги разчита. Сломен, той се облегна назад в стола си.

Потопен в мрачните мисли, които се изливаха като порой през ума му, Пол осъзна какъв трябваше да бъде следващият му ход. Този върховен мотив, възправящ се пред него, не оставяше време за колебания или угризения. Зареден отново със свръхестествена енергия, той шумно тикна назад стола си и оставяйки книгите разхвърляни на масата, хукна навън.

След десет минути беше на Уеър Плейс, пред къщата на мисис Хенли. Изтича по предните стъпала и почука на вратата. Отвори му Лена. Преди да е изслушал нейното „добре дошъл“, с тон, който я изненада, каза:

— Лена, нуждая се от помощта ти… сега, веднага.

Застанал в коридора, без да обръща внимание на въпросите и загрижените погледи, които тя му отправяше, той очерта в подробности какво искаше от нея. Думите му излизаха така тежко и изражението на лицето му беше тъй неестествено, че тя се запита дали не е загубил временно душевното си равновесие. Въпреки тревогата си и очевидната абсурдност на молбата му, в неговото държане имаше нещо тайнствено и страшно, което я накара да се подчини. Тя влезе в кухнята и намери една картонена кутия, лист кафява хартия, канап и парче червен восък. От спалнята си донесе стар бележник с няколко празни листа.

Тя го наблюдаваше, застанал в мрачния хол, как методично обви кутията с листа кафява хартия, обвърза я с канапа и запечата с червения восък.

След това насочи вниманието си към бележника, като избра чиста страница и запълни първите шест реда с имена и адреси.

— О, Пол — възкликна тя. — Какво, за бога, правиш?

Той се поколеба. Може би за момент му мина през ум подозрението, че действията му граничеха с фантастичното. Ала шокът беше притъпил умствените му процеси и веднъж спрял се на този план, той упорито се беше заел с изпълнението му. Трябваше да открие нещо… само още едно нещо.

— По-късно ще ти обясня. Сега трябва да излезем.

Тя стоеше до него, разкъсвана от противоречиви чувства, без да знае дали да му се подчини. Все пак в тези незначителни, почти безсмислени приготовления може би имаше и нещо важно.

— Не се безпокой. Твърде просто е.

— Просто или трудно, ще го направя.