Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Той я погледна и с приглушен глас й обясни какво трябваше да свърши.

— Разбираш, нали?

— Мисля, че да. Но, Пол… — гласът й потрепери, — в пакета няма нищо.

Особен поглед се появи в очите му.

— Нищо… и все пак всичко. — Той погледна часовника в коридора, който показваше няколко минути преди девет. Можем да тръгваме. Готова ли си? Цялата работа няма да отнеме и половин час.

Излязоха заедно. Тръгнаха мълчаливо към Лейнс. Отначало вървяха по Уеър стрийт, след това свиха на дясно по Нордърн Роуд и после вляво, през тесния пасаж известен като Уивърс Али. В края на пасажа Пол спря и погледна към открития триъгълник всред Корн Маркет. Кухнята беше отворена. Дългата редица мъже вече се движеше. С тръпка, която премина през цялата му плът, Пол видя, че Осуалд бе дошъл. Той беше застанал под лампата; фигурата му, с блестящата в здрача, сякаш ореол около главата му, сребриста коса, бе ясно очертана.

Инстинктивно Пол се отдръпна крачка назад в тъмнината на пасажа. Дълбоко в себе си вярваше, че Осуалд знае кой е той. По тази причина бе решил да не се показва, за да не попречи на предстоящия съдбоносен експеримент. Дълго време остана неподвижен. След това с незабележимо движение на ръката си насочи Лена към кухнята.

Със спокойна крачка тя пресече улицата и се приближи до Сребърния крал. Почти можеше да проследи движението на устните й, когато тя изрече:

— Мистър Осуалд?

Високата фигура отдаде нужното внимание на Лена, после величествено кимна с глава в знак на потвърждение.

— Изпратена съм да ви доставя това, господине.

Колко спокойни и естествени бяха действията на Лена! Пол спря да диша, когато тя подаде пакета, отгърна отчетната тетрадка, в каквато се беше превърнал бележника й, и даде молива на Осуалд да потвърди с подписа си получаването.

— Моля, подпишете тук, господине.

Сега моливът беше в ръцете на Осуалд. За Пол този момент се проточи непоносимо дълго, тишината стана тъй неестествена и строга, че сякаш щеше да пробие тъпанчетата на ушите му. В този момент Осуалд сложи подписа си в тетрадката. Пол изпусна продължителна, бавна въздишка. Все така спокойна, без да бърза и с пълно самообладание Лена тръгна обратно. Когато стигна до него, Пол без да продума, се обърна и я последва. Стъпките им заглъхнаха в плътната тъмнина на пустия пасаж.

Пол никога не разбра как беше стигнал обратно до Уеър Плейс. Не проговори по обратния път. Вървеше слепешката, с наведена глава, на ръба на физическото рухване. Когато стигнаха номер 61, той седна, обладан и покорен от една-единствена мисъл. Зад челото му пулсираше болка; студени вълни го обливаха. Осуалд беше левак! Инок Осуалд — бившият студент по медицина, член на клуба на „Скакалците“, собственикът на дом 52, Ашоу Теръс — беше човекът. Разкритието го задушаваше, зашеметяваше го с ослепителната си светлина. Сам не можеше, нямаше силата да го понесе. Подпрял глава на лактите си, облегнати на масата, Пол промълви:

— Лена, има нещо, което трябва да ти кажа.

— Още не, Пол.

Беше много бледа, но изражението на лицето й показваше твърдост. От къкрещата на печката тенджера тя му наля чаша бульон и с настойчивост, на която не можеше да се откаже, го накара да я изпие.

Когато свърши, тя седна срещу него.

— Сега, Пол — подкани го тихо тя.

Той помълча малко. После вдигна глава и заговори. Докато тя слушаше съсредоточено, той й разказа всичко. Макар че гласът му беше тих и треперещ, когато завършваше разказа си, в тона му закипя непримирима решителност.

— И така, сега аз зная! Зная всичко! Но какво мога да направя? Нищо! При кого да отида? При никого! Щом не пожелаха да ме изслушат преди, как мислиш ще постъпят сега? Спрот или Дейл, или дори Бърли, ако отида при тях с тези доказателства? Няма справедливост! Докато хората се чувстват комфортно, имат изобилие от ядене и пиене, пари в джоба и покрив над главите си, те не дават и пукнато пени за право или криво. Целият свят е прогнил до мозъка на костите!

Пол замълча. Дълбоко развълнувана, Лена бавно поклати глава.

— Не. Ако хората узнаеха за това… те не биха го позволили! Обикновените хора са честни… и отзивчиви.

Той поклати недоверчиво глава.

— Твоят опит доказва ли това?

Тя леко поруменя, сякаш искаше да отговори, но без да е сигурна какво искаше да каже той, запази мълчание. След малко пое дълбоко дъх.

— Пол! Не съм от най-умните, но мисля, че зная какво трябва да направиш.