Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Не, Ваше Благородие. Не съм искал да навредя никому. Когато хората си пийнат повечко… знаете… вършат глупости.

Макар че Пол не можеше да го види, леко потрепване, което би могло да се вземе и за усмивка, раздвижи устните на мъжа, който сега бе зарязал разглеждането на ноктите си и разучаваше мрачния герб върху тавана на залата. Дейл, седнал вдървено на мястото си, беше извил строгия си профил към съда. Съдията хвърли едва забележим поглед към него, преди да зададе следващия си въпрос към Пол.

— Преди никога ли не сте правили такъв вид демонстрация?

— Не, Ваше Благородие.

— Но от време на време сте имали нервни кризи?

— Не мисля така, Ваше Благородие.

Пауза.

— Какви са политическите ви убеждения?

— Нямам такива.

Съдията отново се поколеба и отново насочи нерешително погледа си към невъзмутимата фигура на полицейския началник. Най-сетне се видя, че е взел решението си.

— Млади човече, при обичайни обстоятелства би трябвало да ви глобя две гвинеи и да ви освободя с предупреждение. Но въз основа на твърдения, представени ми от отговорни лица, на мнение съм, че вашият случай може да се окаже по-сериозен, отколкото ми е изложен сега. Следователно определям ви парична гаранция в размер на петдесет лири. Ако не ги внесете, ще бъдете върнат в ареста, за да може полицията да събере евентуално нови доказателства.

Докато съдията оповестяваше тази присъда, непознатият в публиката сякаш забрави да проявява незаинтересованост и равнодушие. Не изглеждаше нито възмутен, нито изненадан, но в меланхоличните му очи се раздвижи особен интерес. Лицето на Лена изразяваше изненада и загриженост.

— Можете ли да представите гаранция в размер на петдесет лири? — Съдебният чиновник питаше Пол с напевен глас.

— Не.

— Можете ли да назовете някое лице, което ще гарантира за вас с тази сума?

Тъкмо Пол бе започнал да клати глава отрицателно, когато непознатият се изправи.

— Готов съм да внеса гаранцията.

Пол остана неподвижен, със сплетени пръсти и запотени длани на ръцете си.

До този момент полицейският началник го гледаше с назидателен поглед. Но изведнъж изражението му на изненада и разочарование се смени с внезапен гняв.

— Протестирам! Искам да знам откъде идват тези пари.

— Идват от мен — Л. А. Дън, живущ на номер 15, Грант стрийт в този благороден и исторически град. Имам ги тук в джоба си.

— Протестирам!

— Тишина в залата — обади се съдията.

— Ваше Благородие — упорстваше Дейл. Беше се изправил на крака с мрачно стиснати челюсти. — Протестирам! Гаранцията е недостатъчна. Предявявам искане да бъде завишена до по-съществена сума.

— Тишина в залата! — повтори съдията.

Той упорито изчака, докато полицейският началник отново седна на мястото си. Тогава с тон, от който личеше, че е сериозно предизвикан, обяви:

— Съдът желае да изясни категорично, че не може да бъде обект на влияние или внушения от страна на полицията или от когото и да било. Не съществуват видими причини, които да променят взетото вече решение. Следователно гаранцията остава в размер на петдесет лири. Следващият случай!

Докато Пол напускаше залата, се вдигна малко шум; Дейл поспори със съдията, но после рязко се обърна и излезе през служебния изход.

Тъй или иначе след петнайсет минути, преминал през формалностите на един от съдебните чиновници, Пол излезе навън свободен.

Озова се на откритата улица, където дневната светлина го прониза като с блестящо копие и го накара да се олюлее. Тогава на по-малко от десет ярда видя Лена и придружителя й, застанали заедно на паважа. Видът на Лена донесе странно облекчение за изстрадалото му сърце. Тя не се помръдна. Големият тромав мъж се приближи с разкопчано палто, с ръце в джобовете и шапка килната към тила.

— Извинете ме — каза той. — Името ми е Дън и съм приятел на мис Андерсън. Чакаме ви, за да ви отведем на Уеър Плейс.

— Защо направихте това за мен?

— А защо да не го направим? — усмихна се разсеяно Дън. — Когато човек е болен като вас, нуждае се от малко помощ.

Замълчаха. Погледът на Пол се плъзна към Лена, чиито тревожни очи не се бяха отместили от лицето му.

— Чувствам се виновен — измърмори Пол. — Да ви замесвам в тази история.

— Не се тревожи, синко. Ще го преживеем.

Дън пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Минаващият файтон спря до бордюра. Дън помогна на Пол, после на Лена, накрая се качи и той, и файтонът ги откара на Уеър Плейс.