Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

След половин час Пол, облечен, измит и облегнат на две възглавници, лежеше в леглото със студен оцетен компрес на горящото си чело и бутилка гореща вода под ледените крака. Успя да погълне и задържи чашата мляко, което Лена му донесе. Адската болка все още пронизваше лявата му половина, но сега бе далеч по-поносима, превъзмогната от облекчението, което изпита, когато напусна килията и се озова в тази тиха стая. Вклинен в тесния плетен стол, все още с вечната си шапка и с палто — дали не спеше с тях? — Дън нито веднъж не бе отместил погледа си от Пол.

— По-добре ли се чувстваш, синко?

— Много по-добре — прошепна Пол.

Дън не направи някакъв коментар — може би си имаше свои възгледи върху нещата. Пак заразглежда изгризаните нокти на ръцете си, които, види се, бяха на особено уважение при него. После каза:

— Виж какво, синко. Не бих искал да те безпокоя, когато си болен, ала виждам, че имаш нещо на душата си. Чух за това от Лена, с която, така се случи, се познаваме от дълго време. Но ако решиш да изкажеш болката си ти самият…

Дън направи изразителен жест с раменете си.

— Вие адвокат ли сте?

— Опазил ме бог.

Лена бе слязла долу, но сега се върна в стаята и седна на табуретката до Дън.

Така Пол виждаше и двамата, без да е принуден да върти главата си. Заговори с поглед насочен към тях. От време на време спираше, за да си поеме дъх. В мълчаливото внимание на Дън и в абсолютната неподвижност на Лена, той почувства облекчение да се разтовари от всичко, което тежеше на душата му.

Когато свърши, настана дълго мълчание. Дън, който по време на разказа му се беше смъквал все по-надолу в стола си, бавно се изправи на крака. Прозина се, разкърши рамене, отиде до прозореца, дръпна завесата и погледна навън.

— Пак вали… какъв скапан климат. — Той отново се прозина. После се обърна към Лена. — Грижи се за него! Имаме на разположение пет седмици, преди да се яви в полицията след изтичането на срока на гаранцията.

Дън се облегна за малко на вратата, извади от палтото си цигара и незапалена я пъхна между устните си. Имаше сънлив вид. Изведнъж завъртя масивната си фигура и без да каже дума, излезе от стаята.

Този мъж, Дън, с отегчените очи и ниско изгризаните нокти беше продукт на града Уъртли и известни случайни обстоятелства, засягащи потеклото му. Той криеше пълното си име Лутър 48 48 По името на Мартин Лутер (1483 — 1546) — един от основателите на протестантската църква. — Б.пр. Алоисиус 49 49 Алоисиус Гонзага (1568 — 1591) — йезуит, канонизиран светец на католическата църква, патрон на младежта. — Б.пр. Дън и смъртно намразваше онези, които се осмеляваха да го употребят. Името му беше това, което първо насочваше към потеклото му, защото произхождаше от смесен брак. Противно на много такива бракове, където се постигат взаимно разбирателство и търпимост, този съюз бе напълно нещастен. Майка му — калвинистка 50 50 Калвинизъм — течение в протестантската църква. — Б.пр. и баща му — яростен католик, бяха воювали непрекъснато и ожесточено помежду си. Разкъсван между двете религиозни течения, животът на детето бе истинско нещастие. По-късно беше доверил на приятелите си, че е кръщаван и в двете църкви. От дете разви изразена антипатия към организираната религия.

Когато момчето навърши четиринайсет години, баща му загина при пътна злополука. След обилна закуска и хубаво обругаване на протестантството, той бе излязъл от къщи здрав и бодър, а на обяд го бяха донесли върху носилка, мъртъв. Справедливо възмездие!

Ала вдовицата, след един период на обърканост, заскърби безутешно за мъжа си. Твърде късно бе открила колко е била зависима от този твърдоглав проповедник на папската непогрешимост и колкото и невероятно да звучи, това промени изцяло руслото на живота й. Личното й преобразяване не беше толкова важно, но то имаше поне една важна последица за сина й. Тя го отписа от местното училище и го изпрати в йезуитския колеж на Хесък Хил.

Отците се отнасяха към него с голямо внимание и деликатност. Още при приемането му, мъдрият стар директор го беше огледал от глава до пети и бе забелязал на колегите си: „В името на Бога, оставете това момче на мира!“. Нищо не би могло да надмине насърчението, което получи от учителите си, но той вече беше петнайсетгодишен и злото бе сторено. Никога не успя да се почувства част от задружния живот в колежа. Обикновено странеше от другите и посещаваше сам футболните мачове в най-отдалечените части на града. Често се промъкваше в билярдната зала в подножието на Хесък Хил, където се заседяваше с часове. Кръглото му лице, сериозно и с интерес — като бледа луна в задимения въздух — следеше играта върху зеленото сукно. Обичаше игрите, макар че никога не ги играеше, но познанията му за спортните постижения и рекорди в различните дисциплини бяха енциклопедични.