Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Добре, добре — каза Мак-Ивой малко кисело. — Недей цитира цялата статия. Ще я отпечатаме, дори и да ни разори. И тя ще ни разори, да знаеш!

С внезапна решителност, той натисна звънеца на бюрото си.

Дън се върна в кабинета си; облече жилетката, сакото и балтона си. Сложи си шапката. Долу, под него, печатарските преси започваха работа с тежък барабанен тътен, който разтърсваше цялото здание. Той замислено потърка с ръка наболата си четина — Еви винаги му натякваше за външния му вид — по-добре да се избръсне: това щеше да го освежи. Беше и жаден. Очите му засияха — беше около дванайсет и щеше да се отбие при Хенигън да изпие една бира.

Още предишната сряда следобед, след като Дън си отиде, Лена видя, че Пол се беше отпуснал на възглавницата и тежко спеше. Със загрижено лице, впила поглед в него, тя с тревога трябваше да признае, че той наистина изглеждаше много, много болен. Но едно странно чувство, което не можеше да надвие, я караше да го задържа тук, в това убежище, на спокойствие и в безопасност край нея. Поне би искала да опита. Съществото й, съкрушено от преживяната бруталност, която я караше да се свива в себе си само при мисълта за любов, сега бе напълно пробудено, разтърсено до дълбините си от едно силно чувство, което тя не вярваше, че е способна да изпита. Колко малко бе мислила, че е възможно да срещне любовта, докато бе крачила през живота като тъжна, млада Юнона — наранена, самотна, отбягваща всички мъже с боязън на монахиня. Да, любовта бе дошла, беше я преобразила, бе изпълнила сърцето й със сладост и нова болка. Но тази болка й даваше сила.

Тя седна на един стол до леглото, без да отмества поглед от лицето му. От време на време се надигаше и отриваше обилната пот, която избиваше по челото му. Приемаше това като признак, че треската затихва, което отчасти я успокояваше. Вечерта му даде чаша мляко и едно разбито яйце. Като го остави да спи през нощта, помисли с надежда, че на следващия ден би могла да отиде на работа. Не искаше да загуби мястото си в „Бонанза“.

На другата сутрин, когато се събуди, Пол й каза, че се чувства по-добре и би могъл да се грижи за себе си. Тя се облече за излизане, остави му малко супа на печката и попипа ръката му. Гореше. Изражението на лицето й не се промени, но усети в гърдите си отмала и страх. Застанала облечена с мушамата си, с баретка на главата и с ръка върху дръжката на вратата, тя се поколеба:

— Може би трябва да остана в къщи?

Той поклати глава.

— Нищо ми няма.

— Сигурен ли си?

— Да.

Излезе с неохота и през целия ден, докато шеташе зад тезгяха, мислите й неотклонно бяха при него. В четири след обед се престраши и помоли Харис да я пусне по-рано. Веждите му се повдигнаха и той й се усмихна по своя нахален начин, но не възрази. Тя изтича навън и спря в един зеленчуков магазин, да му купи пресни плодове. Докато изкачваше стълбището, почувства как нещо я стисна за гърлото — сърцето й напираше да излезе.

Облегнат на възглавницата, Пол седеше в леглото, загледан през прозореца в покривите на къщите. Щом тя влезе, лицето му изгуби своето зареяно надалеч, тревожно изражение и леко се проясни. Въпреки това още първият й поглед й подсказа, че симптомите, които я бяха разтревожили, сега, изглежда, се бяха влошили. Той я поздрави вяло, като едва си поемаше дъх.

— Идваш си рано, нали?

— Работата днес беше малко. — Тя бавно съблече мушамата си. — Не би ли трябвало да лежиш?

— Чувствам се по-добре, облегнат на възглавницата.

— Хареса ли ти бульонът?

— Изпих цяла чаша.

Тя оправи завивката му, като се опитваше да прикрие безпокойството си.

— Донесох ти сладкиш… и плодове. Искаш ли малко лимонада?

— Много. Жаден съм, но нищо не ми се яде.

Гърдите й се повдигаха от вълнение.

— Пол — рече тя, — мисля, че трябва да повикам лекар.

— Не — запротестира той. — Предпочитам да бъда оставен сам. Ако знаеше само… след всичко това… просто ми се ще да бъда оставен сам…

Тя го погледна нерешително и тревожно, разкъсвана между здравия разум и собственото й желание да бъде с него, необезпокоявана от никого. Заради Пол не можеше да посрещне благосклонно мисълта за външна намеса, която би могла да му донесе нови затруднения, дори да го тласне отново в ръцете на полицията. Господи, как трябваше да постъпи?

Все още в колебание, тя запали газта и спусна завесите на прозореца. Той я наблюдаваше с разсеяна отдалеченост, която правеше движенията й странно нереални. Бе дремал с прекъсвания през целия ден и в промеждутъците непрестанно мислеше за Дън. Малка беше надеждата му, че този пришълец можеше да му помогне. Наистина, като си спомняше за собствените си усилия през последните месеци, у него все повече се утвърждаваше убеждението, че всичко е било съвсем безполезно. Беше достигнал края. Не можеше да направи нищо повече.