Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

В неописуемото си отчаяние, той беше помислил с неочаквана болка за Лена. Близкото й приятелство с Дън и очевидното разбирателство помежду им, не оставяха място за съмнение относно характера на отношенията им. В себе си той съзнаваше, че явно този скромен семеен мъж на средна възраст е бил бащата на детето й и все още, без съмнение, неин покровител. Това беше заключението, което го накара да потръпне, причини му истинска физическа болка, която някак усили и острото пробождане, което усещаше при всяко вдишване. Непреодолимо и неестествено желание да изпита още болка, го накара да заговори:

— Лена…

— Да?

— Ти направи много за мен. Все се питам защо?

Тя рязко се обърна с гръб.

— Защо човек прави нещо? Аз просто го сторих.

— Бих искал да знаеш, че съм ти много благодарен.

— То беше нищо.

Замълчаха.

— Предполагам, че си познавала мистър Дън от известно време.

— От около три години.

— Бил ли е добър към теб?

— Да. Нему дължа всичко.

— Разбирам.

Стори му се, че прочете предизвикателство в гордите й тъжни очи. При все това измъченото й лице изразяваше същевременно такава примиреност със съдбата, че го побиха тръпки на ужас. Той обърна лице към стената.

— Както и да е — каза Пол. — Няма значение. Вече знаех.

Тя трепна и побледня. Сякаш искаше да каже нещо, докато очите й го гледаха въпросително с отчаяна усмивка, в която имаше подсъзнателна молба. У нея това беше единственият момент на слабост. Тя твърдо присви устни.

Замълчаха за дълго. Той затвори очи и потисна кратък пристъп на кашлица.

— Боя се, че наистина се чувствам твърде отпаднал.

Тя не се колеба повече. Без да каже дума, се завтече в антрето, облече мушамата си и излезе.

Кабинетът на доктор Кер беше най-близо, само на двеста ярда по Уеър стрийт. Беше млад човек, завършил неотдавна, който наскоро бе сложил табелка на вратата си и се опитваше да създаде своя практика в района. Беше чувала добри думи за него — бил приятен като човек и способен лекар.

Кабинетът беше затворен, но на вратата имаше бележка с телефонния номер, на който доктор Кер можеше да бъде повикан. Тя влезе в телефонната кабина на ъгъла и набра номера. Обади се жена. Каза й, че докторът е на посещение при спешен случай, но обеща да му предаде повикването, когато и да се върнеше.

Лена излезе от будката с бледо и измъчено лице. Правилно ли бе постъпила, като остави повикването така неопределено и несигурно? Не би ли трябвало да потърси друг лекар наоколо? След такова забавяне, за което тя горчиво се упрекваше, сега бе наложително да се потърси медицинска помощ, без да се отлага и за секунда.

Когато се върна в стаята, завари Пол заспал. В непоносимо напрежение тя зачака с наострен слух за идването на лекаря. Малко след единайсет, когато търпението й бе стигнало почти до критичната точка, той пристигна. Видя, че беше изморен — острите черти на лицето му бяха помръкнали, а въпросите към нея резки и лаконични. Въпреки умората си той внимателно прегледа Пол. Когато свърши, отдръпна се от леглото и погледна часовника си.

— Какво му е, докторе? — Тя едва произнасяше думите. — Сериозно ли е?

Денят на лекаря бе тежък, не беше обядвал, но той отговори с образцово търпение:

— Прекарал е сух плеврит — от това е била първоначалната болка. После е дошъл изливът в плевралната кухина — голямо количество течност, което притиска белия дроб.

— Плеврит? — Не й звучеше толкова страшно.

Той бързо я стрелна с очи, а после отмести погледа си.

— Боя се, че може да има гной. Емпиема 51 51 Гноен плеврит. — Б.пр. . Това означава постъпване в болница!

Цветът на лицето й се промени. Тя притисна ръка към бузата си.

— Не можете ли да го лекувате тук?

— За бога, не. Това изисква рязане на ребро. Цялата кухина трябва да се дренира. Работа за шест седмици. Имате ли телефон?

— Да, в антрето.

Трополейки по стълбите, той слезе надолу. Чу го да говори по телефона за тежестта и спешността на случая. Слезе при него смъртно бледа.

Лекарят изпита голямо затруднение да намери свободно легло. Много от безплатните болници бяха пълни, а като все още нов и неустановен стабилно в района, не му обръщаха достатъчно внимание по рецепциите. Най-сетне успя и след като уточни подробностите, остави слушалката; обърна се към нея с въздишка на облекчение:

— Ще го приемат в Сейнт Елизабет. На три мили извън града по Оукдън Роуд… малка болница, но с много добро име. Сега ще дойдат да го вземат.