Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Започна се. — Мак-Ивой подаде изрезката на Дън. — Почакай само да прочетат какво си написал за Суон. Да, между другото… ако бях на твое място, не бих оставал вечер до късно на улицата, преди да се прибера у дома.

— За бога! Те не биха опитали такова нещо.

— Не — каза редакторът с будещ подозрение глас. — Но можеш да се простудиш на открито…

На вратата се почука. Влезе млад мъж — секретарят на Мак-Ивой.

— Извинете ме, сър. Секретарят на сър Матю Спрот е на телефона. Сър Матю щял да ви бъде много задължен, ако днес следобед го посетите по някое време.

Дън и Мак-Ивой си размениха погледи. Редакторът протегна краката си под писалищната маса.

— Предай на секретаря на сър Матю, че съжаляваме, но не можем да напуснем редакцията. Кажи му, че сме извънредно много заети. От друга страна, ако сър Матю би пожелал да дойде тук, ще бъдем доволни да се срещнем.

— Много добре, сър — кимна секретарят и излезе.

— Той никога няма да дойде — забеляза Дън.

— Може би не — вдигна рамене Мак-Ивой. — Ала през последните петнайсет години той е всявал страх у хората. Крайно време беше някой да започне да плаши и него.

Следващите две статии разглеждаха по достоверен и убедителен начин премълчаването на срока на бременността на убитата и особения начин, по който полицията се беше отнесла със свидетелите. Сега вече лавината наистина тръгна. Купища писма продължиха да пристигнат в сградата на „Кроникъл“, а телеграмите бяха толкова много, че Мак-Ивой назначи специална група сортировачи да работят в съседната стая, докато той самия и Дън работеха по ризи в кабинета му.

Някои от телеграмите бяха изпратени от чудаци — дружества за забрана на това или онова, други ги порицаваха, а трети протестираха, че статиите подронвали устоите на закона и реда. В огромната си част обаче телеграмите съдържаха горещи и насърчителни поздравления. Те идваха от всяко кътче на страната! А измежду плявата имаше и няколко обещаващи зърна.

Телеграмата от преподобния Фостър Боулс, прочутия хроникьор и проповедник от Лондонския Молитвен дом гласеше:

Най-топли поздравления за великолепната ви кампания. Стоп. Ще изнеса проповед за случая Матри идната неделя вечер. Стоп. Бог да ви благослови, братя. Боулс

— Защо ли и той иска да се намеси? — попита малко ревниво Дън. — Не е нищо повече от хитър бърборко.

Мак-Ивой поклати глава с престорен упрек.

— А къде остава твоята християнска любов, братко? Боулс е тъкмо човекът, който ни трябва. Той така изпълва с богомолци Молитвения дом, та чак преливат навън. Ще ги сащиса и повали на земята с хиляди по старата Кент Роуд.

Той взе следващата телеграма.

— Я чуй това:

Горещо одобрявам вашето продължение по въпроса, повдигнат от мен в Камарата на 19 ноември. Стоп. Предвид наближаващите избори бих оценил високо вашето признание на усилията ми. Стоп. Нали аз бях пръв. Стоп. Ще продължа да търся справедливостта. Стоп. Искрено ваш. Джордж Бърли.

— Милия стар Джордж — каза Дън, без да се усмихне. — И той иска да се качи в колата.

— И да си го върне на Донкастъровци. Те така го плеснаха през пръстите, че той почти заряза играта на голф. „Ще продължа да търся справедливостта“ — не звучи зле.

Редакторът взе друга телеграма, прочете я, после я подаде на Дън:

— А какво мислиш за това?

Дън прочете намръщен телеграмата. Беше лична, от редактора на „Рикорд“:

Драги Мак-Ивой, предвид големия интерес тук към случая Матри, предлагам да поместя веднага статиите на Еретика. Стоп. Цената определяш ти. Сърдечно. Лойд Бенет

За момент в стаята настана тишина. Като вестникари и двамата мислеха едно и също… Мак-Ивой драскаше нещо на попивателната си преса, после вдигна очи нагоре.

— Знам какво изпитваш. Все едно че ловиш риба, открил си чудесен вир само за себе си и изведнъж някой се показва от отсрещния бряг и ти казва: „Нека хвърля и аз!“. Разбира се това е голяма чест… „Рикорд“… Лойд Бенет е много добър въдичар… ако разбираш какво искам да ти кажа…

Дън се изправи, отиде до прозореца и застана с гръб към редактора.

— Това е нещо по-голямо от личната суетност — каза той накрая. — По-добре е да приемем.

— Чудесно! — издума бързо Мак-Ивой. — Знаех, че ще се съгласиш! Ще му поискаме тлъстичка сума.

— О, я млъкни, Джими! — Дън все още стоеше до прозореца. — Това нещо не принадлежи на никой от нас… Ето какво сме ние: двойка проклети комарджии, които залагат на голямо конно състезание и изживяват всички вълнения… а момъкът, който в действителност свърши цялата работа, бедният решителен и смел младеж, който се бори като лъв, за да събере и навърже всички факти е прикован на легло. В болницата е с две изрязани ребра и дупка в дроба си. Несправедливо е.