Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Забележките, които звучаха така неадекватно в ушите му, постепенно заглъхнаха в мълчание. Пол едновременно се сепна и изпита облекчение, когато баща му заговори:

— Имаш ли мангизи?

Макар и малко смразен от грубостта на въпроса, Пол охотно отвърна:

— Достатъчно, за да преживеем.

— Не можах и петаче да измъкна от този Дън — каза баща му и продължи сякаш мислеше гласно: — Ще получа пари. Ще ги накарам да ми платят за онова, което ми сториха!

Гласът му сам по себе си беше груб и дрезгав като рядко употребяван инструмент, но по-грозни от гласа му прозвучаха страшната непримиримост и тъмната ненавист, с които бе просмукан.

Пол усети как сърцето му сякаш замря.

— Имаш ли цигара?

— Съжалявам — поклати глава Пол. — Не пуша. Наскоро ги оставих.

Матри го разучи с поглед изпод масковидните си вежди, като че ли искаше да разбере дали говори истината. После неохотно измъкна пакетче цигари от същата марка, която употребяваше Дън. Избра си една, изведнъж се сниши, сякаш се криеше и запали. С цигара потулена в шепата си, пушеше бързо и скришно, като поглъщаше жадно дима. Наблюдавайки напрегнатото мрачно лице, Пол почти с ужас видя коравосърдечната му вкамененост. Устата му изпод дългата, сурова, зле обръсната горна устна беше твърда като кремък и затворена като капан. Изведнъж, без да продума, Матри угаси с два пръста цигарата си и напъха угарката в джоба на жилетката си.

— Колко е часът?

Пол погледна сребърния си часовник и почувства завистливия поглед на баща си. Почти едновременно Матри каза:

— Нямам часовник.

Пол бавно разхлаби закопчалката на часовника от жилетката си, и му го подаде заедно с верижката.

— Можеш да си послужиш с моя. Докато си купиш по-хубав.

Без дума на благодарност, Матри претегли на ръка часовника и верижката; после, с онова бързо крадливо движение, характерно за повечето му действия, ги пусна във вътрешния си джоб.

В този момент на вратата се почука и една камериерка влезе, за да разчисти масата.

Пол се изправи. Знаеше, че за това държане на баща му имаше извинение, но все пак усети как сърцето му мъчително се сви. Едва чуто каза:

— По-добре е да излезем сега… и да направим покупките.

— Добре — съгласи се Матри. — Искам хубави дрехи.

Излязоха навън под ласкавото пролетно слънце и взеха такси до Ленърд стрийт, където влязоха в магазина за конфекция на Дрон — един от най-големите в града. Ако Пол се беше надявал да му олекне някак от това разсейване, то той бе грубо разочарован. Следобедът напредваше и се превърна в мъчителен кошмар за него. Чудатия, немарлив вид на баща му караше хората да се вглеждат в тях. Грубото му държане на един от щандовете почти доведе до сълзи младата жена, която ги обслужваше. Ала по-лошо от всичко беше опърничавата непреклонност, с която избираше най-неподходящи за него дрехи… Костюмът, който настояваше да вземе, беше от кариран плат, подходящ за много по-млад мъж; ризата беше от светла изкуствена коприна, връзката крещящо жълта, а обущата островърхи и кафяви. Баща му се въртя почти цял час в бижутерийния отдел, омагьосан от блясъка на витрините и Пол можа да го откъсне от там едва след като му купи голям пръстен.

Когато се върнаха в „Уиндзор“ в шест часа, Пол уморен и потиснат се отпусна на един стол във всекидневната. Матри отнесе пакетите, които ревниво бе носил, в спалнята си. Бави се там двайсетина минути. После се върна облечен от глава до пети с новите си дрехи, с часовника и верижката, с пръстена и с израз на навъсена суетност.

— Виждаш, нали! — възкликна той. — С мен все още не е свършено, въпреки онези там. Бих искал някоя от тези свини да ме види сега — по-специално Хикс. Трябва да излезем, да си направим едно угощение и след това да идем на театър.

— Току-що влязохме — каза бързо Пол. — Ще ни сервират вечерята тук.

Матри го изгледа, смръщвайки пергаментното си чело.

— Ще трябва да пийнем нещо.

— Да, разбира се — съгласи се Пол. — Какво предпочиташ?

— Уиски.

Матри се изтегна на кушетката и разгърна вечерния вестник, който бе накарал Пол да купи на връщане.

— Трябва да отида там. Направиха ми снимки. Ще ги накарам да ми плащат за всичко, което отпечатат за мен.

Пол натисна звънеца и след малко се появи камериерката, която беше разчистила масата преди. Докато Пол даваше поръчката си за вечерята и за бутилка уиски, баща му, изтегнат на кушетката в новите си дрехи, фиксираше с поглед камериерката над ръба на вестника. Беше високо момиче с глуповато изражение на лицето и хлътнали бузи; това внимание от страна на човек толкова известен в очите на обществото, я накара да се изчерви и усмихне превзето.