Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Таксито беше заобиколило търговския център на Уъртли и след като прекоси моста на Нотингам Роуд, сега се промъкваше през южните предградия. По много от улиците, които преминаха, Пол беше скитал през времето на нищетата си, когато за него животът не обещаваше нищо, освен безнадеждност. Най-сетне стигнаха района Феърхол и спряха пред „Уиндзор“ — една строена сякаш без план, грубо измазана сграда, с дървени балкони, няколко кулички и червен керемиден покрив. Беше хотел пансион, построен преди десетина години. Започнат в началото с грандиозен замах, който се беше оказал финансово неизгоден, постепенно се беше смалил до заведение предимно за търговски пътници, достатъчно почтено, но винаги полупразно и не особено привлекателно.

Докато минаваха през въртящата се врата, заизкачваха застланото със зелена пътека стълбище и спряха пред вратата на един апартамент от първия етаж, Пол почувства, че Дън го гледаше, сякаш се канеше да му каже нещо. Но сега той не можеше да чака. Развълнуван и в трескаво нетърпение, Пол се втурна напред през вратата.

Във всекидневната, на масата до прозореца, в компанията на секретаря Смит, седеше възрастен човек и ядеше шунка с яйца. Беше около шейсетгодишен, с тромаво телосложение, набито туловище и мускулести ръце. Главата му, частично оплешивяла и покрита зад стърчащите уши с остригана мръсносива коса, бе кръгла като гюле, циментирано върху масивните му, леко превити плещи. Кожата на врата му бе жълта като пергамент, торбеста и удебелена, нарязана с дълбоки като цикатрикси бръчки и обсипана с малки синкави петънца. Облечен в износен кафяв костюм, изпънат до пръсване по шевовете, със старомодна кройка и гротескно малък за размерите му, той имаше вид на черноработник в почивния си ден.

Тогава, докато Пол остана неподвижен на мястото си, с разтуптяно сърце, този напълно чужд човек повдигна остриганата си глава и като сбръчка чело, все още дъвчещ със силните си пожълтели зъби, впери в него студените си враждебни очи. В един мъчителен момент Пол не можа да каже нищо. Хиляди пъти и по хиляда различни начина той си беше представял тази среща, бързото разпознаване, топлата прегръдка, позволените сълзи. О, в какви нежни тонове той мислено беше украсявал срещата с обичния баща от детството си. Макар и подготвен за промяната, настъпила с годините, в никоя от картините, които въображението му бе рисувало, не беше присъствало дори далечно подобие на това опустошително преобразяване.

С усилие той се овладя, пристъпи напред и протегна ръката си. Пръстите, които след моментно колебание посрещнаха неговите, бяха дебели и мазолести, твърди като рог, с разцепени жълтеникави нокти.

— Е, господине — възкликна Дън със сърдечна нотка, така пресилена и неестествена, и в разрез със сдържаната му необщителност до момента, че неприятно подразни слуха на Пол. — Надявам се, че добре се грижат за вас!

Мъжът до масата изви поглед към Дън. Не отговори, а продължи да дъвче, зает сякаш с мрачна съсредоточеност да извлече изцяло насладата от вкусната храна.

Дън спаси положението като се обърна към Смит.

— Погрижи ли се за всичко, Тед?

— Да, мистър Дън — отвърна Смит.

— Не си позволил на репортьорите да безпокоят много мистър Матри, нали?

— Не, господине, не съм… Връчих им копия от нашето предварително подготвено изявление.

— Добре.

Замълчаха. Секретарят взе шапката си от пода до краката си и се изправи.

— Е, добре! — каза Дън, като премести тежестта си върху другия си крак. — Вие двамата не сте се виждали от много време. Смити и аз не искаме да ви пречим. Утре ще надзърнем пак. Обадете се, ако се нуждаете от нещо.

Вълна от неподправен страх обля Пол. Би дал всичко, за да задържи другите двама, но не можеше. Виждаше, че и те нямаха търпение да си тръгнат.

Когато вратата се затвори зад тях, той остана замълчан за малко, после взе един стол и седна до масата. Чужденецът, този Рийс Матри, който му беше баща, все още ядеше, наведен над чинията си. С бързи движения на пръстите си помагаше да натика храната в устата си, като от време на време, сякаш през маска, му хвърляше погледи, изпълнени с някакво угодническо любопитство.

Мълчанието стана непоносимо за Пол. Отчаян, почти несвързано, бавно и с накъсани фрази, той започна:

— Не мога да кажа колко се радвам… да те видя отново… татко. За мен това означава толкова много. Разбира се, след всичките тези години… и за двама ни е много трудно. Смея да кажа, че и ти се чувстваш неловко като мен. А има толкова много да се каже, че не знам откъде да започна. Има също и хиляди неща да се направят. Първото е да си вземеш прилични дрехи. Когато привършиш обеда си… трябва да вземем такси и да обиколим магазините.