Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Погледът й стана по-топъл и — както винаги се случваше, когато заговореше за Бога — бялото на очите й се обърна нагоре.

— Чудесно е Пол, че отново сме заедно и бъдещето ни отново е пред нас. Разбира се, при цялата ни радост от това, че пак сме заедно, не бива да забравяме баща ти. Бедния, бедния човек. Сърцето ми кърви за него. Трудно ни е да проумеем как е могло да бъде допуснато да се случи подобно нещо. Но аз предполагам, че някои неща ни се изпращат от Бога да ни изпитат и проверят, да пречистят и възвисят духа ни. Нетърпелива съм да се запозная с него и му поднеса съчувствието и тъгата си. Искам да те уверя, Пол, че ако мога по някакъв начин да му помогна с каквото и да е, трябва само да ми наредиш.

Тя млъкна с още един поглед извит към небето и те се присъединиха към другите в трамвая. Пол хапеше устната си, докато траеше този дълъг, фамилиарен монолог — толкова празен и плитък и тъй безпощадно разкриващ евтината й и дребнава природа. А наистина ли беше той така дълбоко отдаден и привързан към нея, както тя му внушаваше? Удивляваше се как е могъл изобщо някога да бъде привлечен от нея — толкова огромна беше промяната, настъпила в него. Помисли си за Лена и сърцето му се сви.

Когато и четиримата се настаниха на горния етаж на трамвая, почувства, че трябваше да ги подготви и за промяната, настъпила в баща му. Пасторът, по-сдържан от обикновено, се беше загледал през прозореца, като че ли обсъждаше нещо на ум и леко се намръщи, когато Ела продължи тирадата си. Изглежда, само той таеше у себе си някакви скрити съмнения. Ала двете жени очевидно бяха неподготвени, както и Пол бе бил. Негов дълг беше да ги предупреди. При все това Пол упорито мълчеше, докато трамваят тежко трополеше по релсите и с всяка минута ги приближаваше до хотела.

В повърхностния ентусиазъм на Ела, дори в нервното очакване на майка си, също пременена с най-хубавите си дрехи, той долавяше оттенък на майчинско кокетство, което по особен начин го разстройваше и отчуждаваше. Караше го да застане не на тяхна страна, а да се изправи редом с онзи затъпял и доведен до оскотяване човек, който ги очакваше в стаята си. Да, те сами трябваше да открият за себе си истината!

Когато слязоха пред „Уиндзор“ той ги поведе към хотела, без да каже дума. Качиха се горе. С устни присвити почти сатирично, той отвори вратата на всекидневната и ги въведе вътре.

Матри бе привършил със закуската си и пушеше цигара. По панталон и тиранти, с разкопчана риза и развързани за удобство връзки на обущата си, широко зейнали около ходилата му, той седеше зад масата отрупана с мръсни чинии. Лицето му, което той бавно изви, за да посрещне новодошлите, беше безизразно и по-непроницаемо от всякога. Наблюдавайки ги, той поднесе чашата с кафе към устата си. Набръчканото му гърло на черноработник се движеше нагоре-надолу, докато отпиваше глътките утайка на дъното. После остави чашата си на масата и се обърна към Пол, като към единственото лице, което познаваше и търпеше.

— Какво искат тези?

Запитан по този начин, Пол потърси отговор, който не би предизвикал избухване от страна на баща му.

— Знаеш татко… дошли са, за да са с теб.

— Аз обаче не искам да съм с тях. Ти поне направи нещо. Те не си мръднаха и пръста. Оставиха ме да гния с години. А сега, след като излязох, пожелаха да допълзят и ми оближат обущата, за да видят какво могат да докопат от мен.

Пасторът пристъпи напред. Беше бледен, но изглеждаше по-малко разстроен от другите за този прием — може би защото го бе очаквал, както Пол подозираше. С тих, убедителен глас той каза:

— Имаш всички основания да ни кориш. Ние можем да разчитаме само на великодушието ти да ни простиш.

Матри впи заплашителен поглед във Флеминг.

— Не си се променил… Добре те помня. Не ми трябват твоите деликатни лигавщини. Толкова дълго ги търпях в доброто старо време. Опрощение! — Напуканите му устни се изтеглиха назад и откриха зъбите му. — Имаше там един надзирател на име Хикс. Един ден бяхме на кариерата. Беше през първия ми месец. Още бях новак в работата и тя ме убиваше, ала Хикс беше до мен — да ме подкарва. Потта течеше в очите ми. Едва виждах. Без да искам кирката ми отскочи от гранита и се заби в ботуша му. Дори не го одраска! Е, той прости ли ми? Закле се, че съм се опитал да го убия. Наклепа ме пред директора, но и това не го задоволи. Риташе ме, заяждаше се с мен, плюеше в канчето ми, вкарваше ме в карцера за щяло и нещяло, надзираваше всяко мое движение; направи живота ми ад цели петнайсет години. А ти ми говориш за опрощение.