Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Знам какво си изстрадал — каза неуверено Флеминг. — Страдал си ужасно. Това е още по-голямо основание да ти помогнем да се възстановиш, да намериш покой в пазвата на собственото си семейство.

— Имам други идеи! — По лицето на Матри се изписа същата упоритост, която бе изразявало, докато си бе избирал нови дрехи. — Моята песен все още не е изпята! Възнамерявам да се наслаждавам на живота си.

— Как?

— Почакай и ще видиш, блеещ лицемер. Те се позабавляваха добре с мен. Сега е мой ред.

Срязан по този начин, Флеминг безпомощно погледна към майката на Пол, която с полуотворена уста ужасена се взираше в Матри. Досега не беше продумала ни дума. Всъщност бе загубила способността си да говори. Но сега, подтикната от непознато чувство, може би отглас от далечното минало, тя протегна ръце с жален и треперещ глас:

— Рийс… нека се опитаме да започнем отново.

Неговият поглед я отблъсна, преди да е пристъпила към него.

— Такива да ги нямаме! — удари с юмрук по масата той. — Между нас всичко е свършено! Искам някоя по-млада, с повече кръв.

Погледът му се плъзна към Ела, която засрамена се изчерви, после пак се върна към жена му с устни изопнати от жестока язвителност.

— Във всеки случай ти винаги подсмърчаше и скимтеше подире ми, хленчеше ми да ходим на църква, докато едничкото, което исках, беше да ме оставиш да пия една бира с приятели. Не бих се и доближил до тебе сега, дори и да беше последната останала жива жена на света.

Тя се отпусна на ръба на един стол, унизена до дъното на душата си, с наведена глава и сълзи струящи от очите й. Ела се втурна, коленичи до нея и започна съчувствено да циври.

Мистър Флеминг остана смълчан, с поглед впит в килима.

Пол погледна превитата фигура на майка си. Не се приближи до нея — сякаш отново надделя съчувствието към баща му.

Матри остана известно време неподвижен на масата, със смръщено чело и сведен поглед, сякаш по някакъв начин се беше оттеглил в себе си. Ала сега тежко се изправи на крака и отиде до вратата. Преди да излезе, огледа всички с воднистите си очи.

— Осем удара с камшик — измърмори той. — Осем удара и ще се скъсате от рев. С това ме гощаваха.

Вратата се затръшна зад него и не остави друг звук, освен хълцания и приглушено ридание.

Флеминг отиде до прозореца и мрачно загледа навън.

— О, боже, боже — простена майка му, — по-добре да бяхме мъртви.

Ела проплака изплашена:

— Не разбирам, нищо не разбирам. Мислех, че всичко ще бъде хубаво, както писаха във вестниците. Искам да си ида у дома.

През плач, майка му промълви:

— Не би трябвало да идваме изобщо. Нека си тръгнем веднага.

Пастор Флеминг, застанал до прозореца, бавно се изви към тях.

— Не — каза той с развълнуван глас, но сдържано. — Трябва да останем за разследването. Веднъж го изоставихме. Не можем да го направим пак! Може и да не е твърде късно. Ако се уповаваме и молим, все още има надежда да го спасим.

В десет часа в понеделник, двайсет и пети март, в топлата и влажна сутрин съдът на графството Уъртли бе претъпкан до задушаване. Публиката преливаше и отвън, на улицата. С възбудени лица наблюдателите се бяха притиснали един в друг и изпълнили галерията, скамейките и стъпалата между скамейките, ред по ред до края на залата. Еднакво препълнена беше и съдебната зала отдолу. Цяла армия репортери вече усърдно се бяха заловили за писалките и бележниците си. Привилегирована част от публиката, състояща се от видни граждани на Уъртли и личности от национална величина, бе настанена на запазени места най-отпред в галерията за публиката. Измежду тях бяха лорд Омен и сър Матю Спрот. Главният държавен адвокат заедно със съветника си и други висши държавни сановници седяха вляво от съда, а отсреща се виждаха тъжителят мистър Найджъл Греъм, старши адвокат 56 56 Административна титла. — Б.пр. , и неговите помощници.

Пол, майка му, Ела, пастор Флеминг, Дън, Мак-Ивой и няколко техни приятели седяха на първия ред на галерията за публиката. Редом с адвоката си — противно на желанието на съветниците му — бе седнал така, че да вижда и да бъде видян от всички, бившият затворник прекарал петнайсет години в Стоунхийт — Рийс Матри. Хапейки устната си, той с мрачна замисленост оглеждаше залата.

Изведнъж разговорите секнаха, прекъснати от глас, който извика високо: „Тишина в залата!“. Когато се възцари гробно мълчание, една врата се отвори. Всички станаха на крака при появата на съдията Фрейм, последван от един от апелативните съдии, тържествени и внушителни, с развяващи се подире им тоги. Тишината стана още по-дълбока, докато те заемаха местата си на подиума. След тях всички шумно седнаха отново на местата си. Момент по-късно се чу глас: „Представям за разглеждане случая Рийс Матри“.