Арчибалд Кронин: Отвъд бездната

Опитът за бягство в Аржентина, злостната съпротива оказана на полицията при задържането му — всичко това съдбовно свидетелстваше против него. Най-изобличаващ от всичко беше фаталният му опит да се сдобие с фалшиво алиби с помощта на Рока. А когато се изправи пред съдията, той, уви, не можеше да се защити и да говори в свое оправдание: противоречеше си, губеше контрол над нервите си, дори викаше на съдията. Не можеше да даде убедителен отчет за местонахождението си в часа на убийството — твърдеше, че е прекарал част от вечерта в едно кино. Това жалко оправдание бе разбито на пух и прах от съдебното жури. Всред мрака само един блед лъч светеше слабо в негова полза. Албърт Прюсти, след като призна, че баща ти приличал на мъжа, който побягнал от апартамента, отказа да се закълне, че именно той е търсеното лице. Но се оказа, че Прюсти не е добре със зрението и при кръстосания разпит ясно се разбра, че той счита за несправедливо, дето не са го отвели в Ливърпул заедно с Колинс и Луиза Бърт.

Сумирането на доказателствата от страна на обвинението, решително наклони везните във вреда на подсъдимия. Съдебното жури се оттегли на съвещание в три часа следобед на двайсет и трети декември. Бавиха се само четиридесет минути. Решението им беше: „Виновен!“.

Аз бях в съдебната зала — майка ти бе твърде болна, за да присъства — и до края на дните си няма да забравя ужасния момент, в който съдията, наложил черната си съдийска шапка 7 7 В Англия при произнасяне на смъртна присъда съдиите слагат черна шапка. — Б.пр. , произнесе присъдата и обяви, че предава душата на баща ти на Божията милост. Докато охраната го извеждаше, той се бореше яростно с нея и явно не на себе си, извика: „Няма Бог! По дяволите и вашата и Неговата милост! Не искам ни едната, ни другата!“.

О, не можеш така леко да се подиграваш с Господа Бога, Пол! И може би, за да отговори на това богохулство, Всемогъщият Бог прояви милост към грешника. Макар че никой не се осмеляваше да очаква това, в навечерието на екзекуцията смъртната присъда на баща ти бе заменена с доживотна и го преместиха в затвора Стоунхийт.

Гласът на пастора постепенно понижи тона си и заглъхна. Гробно мълчание се спусна в малката стая. И двамата мъже държаха погледите си встрани и не се поглеждаха един друг. Пол, неподвижен и тъй дълбоко потънал в стола си, че сякаш бе част от него, изтри челото си с носната си кърпа, която държеше смачкана във влажната си ръка.

— Жив ли е още?

— Да.

— И никой не го е виждал… след като е влязъл ли?

Пасторът въздъхна дълбоко.

— В началото опитах да поддържам контакт с него, с помощта на свещеника на затвора, но той посрещна опитите ми с такова възмущение, бих казал дори с ожесточение, че се принудих да ги прекратя. Що се отнася до майка ти… е, скъпи ми Пол… тя чувстваше, че е била мамена и третирана по най-жесток начин. Още повече че трябваше да мисли и за теб. В твой интерес тя отсъди, че е по-добре напълно да изтрие тази ужасна глава от книгата на младия ти живот. Това, че не успя напълно, не е от значение. Ти си достатъчно доблестен, за да понесеш шока от това разкритие и затова, вместо да те залъгвам с полуистини, аз ти разкрих всичко изцяло. Но сега, след като направих това, искам да очистиш съзнанието си от тази жестока истина. Ти сам си господар на себе си и животът е пред теб. Трябва да продължиш напред, все едно че всичко, което ти разказах, никога не се е случвало. Напред, напред, и не само с вяра, но и в забрава, без да се обръщаш назад!

Измина цяла седмица от разговора в кабинета на Флеминг. Беше неделя следобед и часовете по изучаване на Библията при енорията Мериън бяха привършили. И последното от децата си беше отишло, а Ела стоеше и чакаше Пол пред вратата на залата, облечена в най-хубавия си син костюм и спретната сламена шапка, която тя самата бе поръбила с морскосиня панделка. Той малко сковано слезе от катедрата и тръгна към нея по пътеката между опразнените пейки. Беше се заел с тези часове главно, за да угоди на майка си, обаче работата му беше приятна. Остроумните палавници от Мериън стрийт го забавляваха, но днес умът му беше замаян, а главата му бучеше от още една безсънна нощ — само бог знаеше как я беше прекарал!

Ела тактично го заговори:

— Сигурна съм, че не ти е много до музика, Пол, но днес денят е чудесен и ако желаеш, можем да си направим разходката.

Обикновено преди редовната неделна разходка Пол сядаше пред малкия орган и в добродушния си стил изсвирваше нещо за нея. Имаше талант повече от средното ниво и като познаваше вкуса й — който не съвпадаше с неговия — свиреше й Хендел, Елгар или всичко, което би допаднало на непретенциозния й избор. Но днес такова изпълнение не беше по силите му, нямаше и особено желание за разходка. Все пак чувстваше, че беше предложила това, за да го отвлече от мислите му и не възрази.