Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Както желаеш.

Смутена и объркана от факта, че той неочаквано бе възприел думите й буквално, тя прехапа устни, за да удържи гневните си сълзи. После, тъй като той не направи опит да я задържи, тя му отправи бледа усмивка, пълна с упрек и оскърбена доброта — измъчената усмивка на девица от ранните християни, когато разкъсват гърдите й с нагорещени клещи.

— Много добре. Ще се обърна и ще си отида в къщи. Засега довиждане. Надявам се, когато се видим следващия път, ще си в по-добро разположение на духа.

Тя се врътна на петите си и тръгна с високо вдигната глава и наскърбена физиономия. Той я изпрати с поглед, като съжаляваше за неоправданото им спречкване, но все пак облекчен; освободен от необходимостта да търпи присъствието й, той бе обладан от желанието да остане сам. Когато тя се изгуби от погледа му, той бавно тръгна в противоположна посока.

Не би могъл да понесе едно завръщане на Ларн Роуд. Там би намерил майка си, очакваща го с напрегната, непоносима загриженост. Не би могъл да изтърпи приглушения й глас, подаването на чехлите му, мълчаливите й усилия да го приласкае към една спокойна и тиха вечер у дома.

Колко странно беше това ново отношение към майка му! Но още по-странно и по-нелогично беше чувството към баща му, което несъзнателно се формираше у него. Ето, всъщност той бе престъпникът, причината за всичките му страдания. Но чудно, Пол не можеше да го мрази. Вместо това, през тези последни, мъчителни и безсънни часове, мислите му летяха към него с учудващо състрадание. Петнайсет години в затвора — нима това не беше достатъчно наказание за всеки човек? Възпоминания от ранното детство, мъгляви, но трогателни, нахлуха в съзнанието му. Каква нежност винаги бе получавал от баща си! Нито един лош спомен не помрачаваше картината. Изведнъж сълзи замъглиха погледа му.

Беше достигнал Донегал Кий — беден крайбрежен район на града. Дотук го бе довел един странен импулс, който, без да го осъзнава, бе нараствал у него. С наведена глава Пол крачеше през железопътните линии, намираше пътя си през бъркотията от бали, чували и големи дамаджани с киселина, натрупани по павираните кейове. Откъм морето се стелеше вечерна мъгла, която се смесваше със солените изпарения от водата в пристанището и превръщаше високите кранове в призрачни фигури, а след малко и сирената за мъгла на външния вълнолом започна ниския си меланхоличен вой.

Накрая Пол се спря пред стена от стоки, натрупани под навесите, които му препречваха пътя. Седна на един сандък. Непосредствено срещу него малък ръждясал кораб се готвеше да отплава с прилива. Пол разпозна в него „Вейл ъв Авока“, товарен кораб, който сновеше през пролива между Белфаст и Холихед 9 9 Уелско пристанище на пролива Сейнт Джордж, разделящ Ирландия от Великобритания. — Б.пр. . Понякога той качваше и пътници, на които се предлагаха удобства като за трета класа. На подвижния мост вече стоеше малка група мъже и жени, събирачи на картофи, които отиваха по фермите на Линкълншайър и сега се сбогуваха с близките си.

Седнал на сандъка в мъглата, която го обгръщаше в призрачни форми, докато сирената от вълнолома виеше и ечеше в ушите му, Пол се взираше в кораба с растяща съсредоточеност. Сега, когато ваканцията бе започнала, а плановете му за лятното училище провалени, пред него безмилостно се простираше Времето. Обзе го внезапна възбуда, странна и сякаш предопределена. Импулсивно, той извади бележника си и надраска два реда:

Заминавам за няколко дни. Не се безпокой.

Откъсна страницата, прегъна я и написа на гърба името и адреса на майка си. После повика едно от момчетата, които се шляеха наоколо и му даде бележката заедно с една монета, за да е по-сигурно доставянето. След това се изправи и запъти с уверена стъпка към будката на параходната компания, където за няколко шилинга си купи билет за Холихед. Вече отвързваха кораба, когато Пол премина по мостчето и само миг по-късно тежкото въже плесна във водата. После старите машини затуптяха по-силно, корабът се разтресе и бавно потегли към открито море.

Беше шест часа и валеше силен дъжд, когато на другата утрин „Авока“ пусна котва в Холихед. Премръзнал и зъзнещ, Пол слезе на брега и прекоси релсите до гаровото здание. Едва успя да изгълта чаша чай в бюфета, преди да оповестят тръгването на влака в южно направление. Той заплати на полузаспалата келнерка и хукна да заеме мястото си в един третокласен вагон. Локомотивът изпищя и потегли.