Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Странна светлина мъждукаше в забулените му зеници.

— Нуждаеш се от малко ободряване. Защо не ми дадеш възможност да ти доставя едно малко развлечение?

— Развлечение?

— Че защо не? Изглежда, не четеш редовно вестниците, иначе щеше да знаеш, че през последните десет дни в града се разиграва едно голямо шоу… с двама първокласни актьори. О, те редовно играят в Уъртли, но това е една от най-големите им атракции. И което е най-веселото… представлението е безплатно.

Гласът му постепенно беше придобил интонация, която смрази Пол до костите. Касълс замълча. Пол чакаше.

— Съдът на графството заседава. Председателства лорд Омен, сър Матю Спрот обвинява… не би ли искал да ги видиш?

Вперил поглед в другия, Пол не отговори.

— Какъв случай само!… Последният ден от процеса. — Касълс го задяваше по същия непоносим начин. — Положително ще поискаш да ме придружиш утре след обед… и да видиш как го правят.

— Правят какво?

— Знаеш какво — рече той, имитирайки чистосърдечна изненада. — Разбира се, че знаеш! И забележи, утре няма да е толкова вълнуващо. Само някаква дребна сводница и проститутка, която намушкала с нож любовника си. Да… черната шапка на съдията е нещо интересно… умно измислено… и винаги в тон с модата.

— Не! — извика Пол.

Лицето на Касълс потъмня. Той прониза Пол с жълтите си очи.

— Страхуваш ли се?

— Не, не се страхувам… Но не виждам защо трябва да ходя там.

— Аз пък ти казвам, че се страхуваш. — Студените, режещи като с нож думи потекоха по-бързо. — Като те видях от началото помислих, че имаш смелост. Сега разбирам, че съм се излъгал. Каза, че искаш преразглеждане на случая. Е, добре, защо да не го имаш, за бога! Не си ли разбрал, че на света днес има два вида хора? Тези, които вземат от живота това, което искат. И онези, които не го получават.

Ноздрите му се разшириха. Лицето му беше безкръвно.

— В каква игра мислиш сме замесени, ти и аз? Мислиш ли, че я играем само за развлечение? Аз знам срещу какво се изправяш. Но ти… ти ги оставяш да те тъпчат… ти искаш и така и иначе… и вълкът да е сит и агнето цяло. Е, нека да е така! Ако не искаш да ти помогна, върви си по твоя път, а аз ще следвам моя.

Гласът му заглъхна. Той се изправи и хвърли угарката от цигарата си в празната камина. Пол го наблюдаваше наранен и развълнуван, разкъсван от противоречиви чувства. Думата „помощ“ подхвърлена от Касълс го накара накрая да се реши. Колкото тъмна и мъглява да изглеждаше тази предложена помощ, Пол не би могъл да я отхвърли.

— Ще дойда — каза той. — Кога ще се срещнем?

— Не! — Касълс поклати глава. — Няма полза от преструвки. Общото между нас свърши.

— Кога ще се срещнем? — повтори Пол.

Докато закопчаваше палтото си, Касълс бавно се обърна.

— Наистина ли го искаш? — Той изпитателно изучаваше лицето на Пол. — Много добре. Пред съда. В два часа. Утре.

После се изви, отвори вратата и я задържа така за Пол.

След обяд на другия ден, който бе мрачен и влажен, Пол се срещна с бившия затворник, както се бяха уговорили. Съдът на графството беше внушителна постройка от сив камък, построена в стил паладио 36 36 Архитектурен стил, създаден от италианския архитект Андреа Паладио (1518 — 1580). — Б.пр. . На входа, в една ниша стоеше изправена мраморна фигура с превързани очи, която държеше везните на правосъдието.

Касълс, избръснат, прилично облечен, с бяла яка и черна вратовръзка, очевидно не бе чужденец в тази сграда. Той поведе Пол през един страничен коридор и после нагоре по едно широко извито стълбище към тежка махагонова врата, където един невъзмутим полицай сложи пръст пред устните си, в знак да пазят тишина. После ги въведе през вратата в една тясна галерия за публиката, където те седнаха на два незаети стола.

Под тях се разстилаше препълнената съдебна зала — съдията, облечен в тога, на подиума си в единия край, ложата на съдебните заседатели вляво и ложата за свидетелите вдясно, ограденото място за членовете на съда в тоги и перуки, а в центъра подсъдимата скамейка, на която между две мълчаливи полицайки седеше млада жена, наметната с евтин шал.

Макар сива и мрачна, тази картина грабна вниманието на Пол с изключителна сила. Като се хвана с ръка за парапета, той се наведе напред с поглед прикован към лорд Омен. Негова Светлост беше човек на възраст, малко над средния ръст и леко прегърбен, сякаш под тежестта на многобройните почести и отличия. Лицето му с цвят на вино „Порто“, на фона на хермелиновата яка изглеждаше надменно, с фиксиран израз на непреклонна суровост. От двете страни на клюноподобния му нос висяха месестите му като на булдог бузи. Изпод надвисналата козирка на гъстите му вежди, очите му изглеждаха старчески, но смразяващи.