Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Съжалявам — рече Пол. — Хапнах малко, преди да дойда.

— Имал си късмет, колега. Аз пък бих могъл да изям цял вол. С рогата и всичко друго — добави той с ухилената си мъртвешка глава.

Като привърши заниманието си, той затвори пълната кесия и внимателно я пъхна под ризата си. От тютюна, който остана, сви цигара и я затъкна зад ухото си. После слезе от хамака, изправи фигурата си на невестулка, погледна разбиращо Пол, кимна към надписа „Пушенето забранено“ и забърза към нужника.

Когато се върна, Пол се наведе към него.

— Търся един човек на име Касълс. Чувал ли си нещо за него?

— За Чарли Касълс? Чувал съм. Че кой не е чувал?

— Къде мога да го намеря?

— В момента го няма. Изглежда, че се е захванал с някоя работа. Трябва да се върне след няколко дни. Ако не го окошарят пак. Навъртай се насам и ще ти направя отстъпка в бакшиша. — Той замълча за момент. — Знаеш кой е той, нали?

Пол поклати глава.

— Не.

Другият нервно се засмя.

— Ще разбереш тогава, колега.

— Кажи ми — настоя Пол.

— Е, добре — повдигна рамене дребният човек, — той е разбойник от класа… обира залозите на конните състезания… през свободното си време търгува с крадени вещи. Изкарал е години в пандиза. Грабежи, побоища и тям подобни… всъщност, той току-що излезе след дълго престояване там. Подписа декларация, че ще се поправи. Стар пандизчия. И забележи, някога е бил важна клечка. Сега обаче е на дъното.

— Разбирам — каза Пол. — А в кой затвор е лежал?

— Стоунхийт.

Пол рязко си пое дъх.

Врявата в спалнята се беше усилила — викове, псувни, смях. Някой засвири на устна хармоника. Беше почти полунощ, когато се установи някаква тишина. Пол спа на пресекулки.

На другата сутрин в шест часа всички бяха разбудени чрез развързване на едното от поддържащите въжета, което автоматично изсипа на пода спящите в хамаците. Онези, които се опитаха да продължат съня си на пода, бързо се размърдаха под ритниците на собственика на приюта. Пол се запъти навън, в мразовитото утро, заедно с другите. С него тръгна и съседът му от изминалата нощ и го поведе към най-близкото кафене. Там той се спря с изражение на оптимистично очакване, като потропваше с крака, обути в скъсаните обувки за тенис и духаше в шепите си.

— Какво ще кажеш за канче овесена каша, авер? Ще трябва да се изръсиш. Имам само едно петаче.

Като развали един от няколкото си шилинга, Пол го почерни с кифла и кафе.

Името му беше Джери. Джери Магарето му викали. С унила усмивка той призна, че бил почтен крадец на дребно и муфтаджия, че от години не се е залавял с редовна работа, но знаел всички чалъми как да скърпи едно преживяване. Най-обичайното му занятие било да събира фасове. Тършувал за изпушени цигари из канавките по улиците и продавал тютюна за три шилинга и шест пенса фунта. В лошо време обаче добивите били ниски и тази сутрин щял да опита да припечели нещо с плакатите. Предложи на Пол да го придружи.

— Идваш с мен, колега. С тези хубави дрехи няма начин да не ти дадат плакат.

Отначало Пол се канеше да му откаже, но все пак защо ли не? За да намери Касълс, трябваше да поддържа връзка с този странен компаньон. Освен това в тази част на града щеше да остане скрит от полицията. Пък и вече почти нищо не беше останало в джоба му, за да преживява.

Двамата тръгнаха по посока на Дюкс Роу. В началото на улицата, пред порутена сграда, носеща фирмата: „Компания за реклама и обяви — Лейн“, те заеха местата си зад мъжете вече наредени покрай дъсчената ограда. След около час портата се отвори и първите двайсетина мъже, включително Пол и придружителя му, бяха допуснати вътре.

В двора се намираха редица рекламни дъски, които се носеха като сандвичи на раменете. Бяха прясно облепени с рекламни жълто-червени плакати за театър Палас. Като видя какво правят другите, Пол отиде към една от двойните дъски, сложи я на раменете си и тръгна към голямата порта. Редицата отново се сформира и Пол закрачи след Джери Магарето.

През целия ден редицата се извиваше като червей през най-оживените улици на града. Дъските бяха тежки, неудобни за носене и постоянно се блъскаха в мускулите на раменете му. В пет часа те се върнаха на Дюкс Роу, където на всеки платиха по два шилинга и девет пенса за работата.

На излизане от двора Джери забеляза:

— Сега можем да се назобим.

Със светнали като мъниста очички, той заведе Пол право в най-близката гостилница.

Всеки ден през онази седмица Пол излизаше с рекламните дъски. Работата беше унизителна — за да привличат вниманието, мъжете — подвижни реклами, трябваше да носят нещо странно или смешно в облеклото си и една сутрин Пол бе издокаран с една омачкана и скъсана шапка. Към обед, докато се движеха като на парад по Уеър стрийт, той зърна една от продавачките в „Бонанза“, Нанси Уилсън, да се приближава към него. Бързо наведе глава, но не и преди тя да го разпозна. По лицето й премина изражение на шок и изненада.