Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Ще влезеш ли?

— Не! Веднага трябва да се връщам! — Тя говореше импулсивно. — Толкова нечестно беше от страна на мистър Харис да постъпи така тази сутрин.

— Смея да кажа, че е имал причина.

Тя го наблюдаваше все още развълнувана. Над закопчаната яка на мушамата й, той можеше да види пулса, биещ в бялата й шия.

— Намери ли си друга работа?

— Не съм търсил.

— Но какво ще правиш?

Нейната безрезервна загриженост трогна измъченото му сърце, но той вдигна рамене.

— Не се тревожи. Ще се оправя някак. Кой е искал да ме види? Някой от полицията ли?

— Не, не — каза бързо тя. — Беше един странен дребен човек. Мистър Харис беше много груб към него. Не искаше да приеме бележка за теб, нито пък да му даде някаква информация. После аз успях да разменя няколко думи с него. Той е някой си мистър Прюсти, живее на номер 52, Ашоу Теръс. Иска да те види и да говори с теб довечера.

— Тази вечер?

— Да. Независимо в колко часа. Каза, че било важно, много важно.

— Благодаря ти — каза тихо Пол. — Направи ми истинска услуга.

— О, нищо… не исках да ти се меся… но, ако с нещо мога да ти помогна…

Нейното съчувствие, сдържано, но спонтанно, го обля като вълна. Изпита едно почти непреодолимо желание да й се довери, но той и сега не отстъпи пред него. Вместо това, се насили да се усмихне банално — вяла гримаса, която само разкриви лицето му.

— Нямаш ли си достатъчно грижи?

Тя го изгледа странно, почти питащо, с брадичка притисната надолу към гърдите й.

— Ако имам, не бих ли разбрала по-добре твоите?

Тя изчака почти тревожно неговия отговор. Той мълчеше и тя присви устни, сякаш искаше да спре една въздишка.

— Поне… се грижи за себе си.

За момент очите им се срещнаха, после с бързо движение тя се обърна и изчезна.

Веднага в него нахлу една студенина, едно чувство на лишение от нещо, примесено с гняв към собствената му слабост и желание тя да беше останала. Почти се изкуши да изтича подире й и да я повика, но часовникът на Уеър стрийт започна да бие и това го спря. Той преброи девет удара и веднага грабна шапката и палтото си. Като слизаше по стълбището се запита за какво ли толкова много искаше да го види Прюсти? Тази неочаквана покана беше съвсем несвойствена на предпазливата природа на тютюнопродавеца. Със смръщено чело, опитвайки се да намери отговор на гатанката, той с бързи крачки се запъти към Елдън.

Най-после времето се бе променило и нощта беше студена и ветровита, под оловното небе улиците бяха тихи и пусти. Градът сякаш беше похлупен от замръзнала тишина. Започна да вали сняг. Сухите снежинки се носеха във въздуха и падаха върху паважа морни и укротени. С приглушени от снега стъпки, Пол мина покрай затворения магазин за пури и продължи към Ашоу Теръс.

Тютюнопродавецът, омотан в дебел вълнен шал, беше у дома си. Той се взря в Пол през прага, после го позна и широко отвори вратата. Пол отупа снега от обувките си и влезе.

Както и преди, гостната беше мрачна и прашна, миришеше на тютюнев дим и газовата камина все така изпращаше отблясъците си върху постланата пред нея кожа. Беше задушно, но уютно след студа отвън.

— Зимата дойде рано — каза Прюсти, като го стрелна с бегъл поглед над пенснето си. — Чувствам я чак в костите си. Седни, каня се да вечерям.

Прюсти наля чаша от задължителното кафе на госта си и настоя Пол да сподели с него една баница с месо, купена от хлебаря и притоплена на печката. Въпреки проявеното гостоприемство, Пол изпитваше силно подозрение, че сега беше по-малко добре дошъл от преди. Тютюнотърговецът продължаваше да го изучава с поглед изпод вежди и с ред въпроси — заобиколни, ала настойчиво насочени към целта — успя доста пълно да се запознае с действията на Пол през последните седмици.

Когато постигна това, Прюсти не направи никакъв коментар. После си избра и запали една бирманска пура, а лицето му стана сериозно. Изкашля се спазмодично и се загледа в огънчето на пурата.

— Значи така — каза той намръщено, като размишляваше на глас. — Нищо чудно, че почувствах как цялата работа се пробужда отново. През всичките тези години беше погребана… а сега долепяш ухо до земята и чуваш слабо размърдване в гроба.

Възцари се тишина. Гостната сякаш изведнъж се изпълни със сенки.

— Засега всичко е затрупано — продължи Прюсти, — но има белези и симптоми… о, има знамения и поличби… за добро ли, за зло ли, не мога да кажа, но ги чувствам до мозъка на костите си. Идва някакво възкресение. Чувствам го дори в тази стая — той вдигна поглед към тавана — и в стаята горе.