Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Не си въобразихте за онова парче хартия все пак.

— Не — каза Прюсти. — А когато чух онзи шум горе и се видях да тичам нагоре по стъпалата… Боже мой, усетих го така реално, както преди петнайсет години. Е, добре! Няма ли да пиеш още малко кафе?

Пол отказа. Не можеше да остане на едно място. Тези избелели букви от листчето пареха кожата му през шевовете на джоба като разтопен метал. Повече не си блъскаше главата със зеления велосипед и кожената кесия, които само преди няколко часа му се струваха така жизненоважни за случая. Последната следа беше изместила всичко друго от ума му.

Забързан към Пуул стрийт, мислите му бяха трескави и объркани. Дали пък собствените му действия не бяха по някакъв начин свързани с това разтърсило го съобщение? Или пък пропадналото усилие на Бърли бе породило слуховете, загадъчно процедили се през каменните стени на затвора? Пол изпусна кратка, рязка въздишка — напрежението бе повече отколкото можеше да понесе. Но сега имаше поне една пряка и силна следа — щеше да я следва докрай.

— Съжалявам, но закъснявате с наема вече цяла седмица.

Беше хазайката на Пол, докато рано на другата сутрин той привършваше с обличането си.

— В момента съм малко затруднен с парите, мисис Копин. Бихте ли почакала до идната събота?

Застанала на вратата, с халат на лекета, прилепнал към плоските й гърди, тя го разглеждаше със съмнение. Разбираше, че той си е загубил работата и макар че не беше безсърдечна, борбата за съществуване бе направила за нея съчувствието лукс, който тя не можеше да си позволи.

— Не мога да допусна да ми се налагат — каза тя накрая. — Давам ви срок до утре вечер. Ако до тогава не си намерите работа, боя се, ще трябва да напуснете квартирата, а аз ще съм принудена да задържа вещите ви.

Пол нямаше намерение да търси постоянна работа и в джоба си имаше само десет шилинга, но не искаше да я мами. Когато тя излезе, той отвори куфара си и прегледа оскъдните си вещи, включващи сребърния му часовник с верижка. Ако тя ги продадеше, може би щеше да си набави сумата, която й дължеше. Освен дрехите на гърба си, Пол взе само книжата свързани с баща му и внимателно ги мушна във вътрешния джоб на балтона си. После за последен път огледа стаята и излезе.

Лейнс, където той стигна към десет часа, бе името, дадено на една от най-старите части на Уъртли като съкращение от старото име Феърхол Лейнс — през Средновековието плац на военен лагер, където са устройвали рицарски турнири, но впоследствие деградирало до място, където ставаха панаирите. Към края на деветнайсетия век процесът на деградация бил продължен с построяването на евтини работнически жилища — манифестация на индустриалната викторианска ера. Днес, резултатът от това беше един бедняшки квартал — най-грозната част на града, мрежа от криви, тесни и мръсни улички, оградени с порутени високи сгради.

През целия ден Пол кръстосваше тези улици, опитвайки се безуспешно да открие човека на име Касълс. Привечер заваля ситен дъждец. Решен да не се спира пред нищо, той се запъти към центъра на района, където за девет пенса го пуснаха да пренощува в един работнически „приют за една нощ“.

Мястото беше по-бедно дори и от пансиона на Харт, който някога бе посетил, и се състоеше само от дълга стая с под от голи дъски, до която се стигаше по разнебитено дървено стълбище. Леглата всъщност бяха хамаци от зебло, провесени на две дебели въжета по дължината на спалнята. На единия й край имаше мръсна кухня, където скупчени около печката окъсани мъже, въоръжени с тигани и походни канчета, се блъскаха и напираха с лакти за място, където да си приготвят вечерята.

С поглед към тази тълпа, Пол, както си беше напълно облечен, се изтегна върху хамака си и се зави с тънкото износено одеяло.

— Не искаш ли да вечеряш, колега?

Пол се обърна. На съседния хамак лежеше подпрян на лакът дребен мъж със съсухрено, но дяволито лице. Пред него имаше две омазнени книжни кесии. Беше облечен с износен балтон и носеше придаващ самочувствие кариран шал. Брезентовите му обувки за тенис бяха изцапани с кал и натъпкани с кафява хартия. Докато светлите му мънистени очи задържаха погледа си върху Пол, кокалестите му пръсти бръкнаха в едната кесия, извадиха една угарка от цигара, разкъсаха я и изтърсиха тютюна в другата кесия с бързина, придобита от практиката.

— Ще сготвя и за двама ни, колега, ако случайно ти се намира нещо за кльопане.