Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Аз не — усмихна се собственикът. — По него време бях дете.

— Баща ви сигурно е водел някакъв дневник… сметки… адресна книга… нещо.

— Не беше такъв. Мотото му бе: „Плащане в брой върху кормилото на велосипеда“.

— Все пак трябва да е имало списък на членовете… протоколна книга… протоколи от събранията.

— Много се съмнявам. Имам впечатлението, че е било неформално сдружение на група младежи; повече някаква лудория или просто скимване, отколкото нещо по-сериозно и не е траяло дълго.

Мъжът замълча. Искрицата надежда бе издигнала Пол до висините, за да го захвърли само след миг отново на земята. Той с мъка се пребори с прилива на горчивина и отчаяние.

— Когато имате време, моля ви, потърсете за каквито и да са документи останали от баща ви. Ако намерите нещо, което да има връзка с клуба, моля, уведомете ме. Много ще съм ви задължен и благодарен.

С овладян глас Пол продиктува името и адреса си, после, като взе визитната картичка, която другият му предложи, благодари и се запъти обратно към града.

Сега, уморен от безплодното търсене, сломен от разочарование, той не следваше пътя си и неочаквано се озова в Гроув Куодрънт, жилищен район застроен с великолепни къщи. Като в просъница, докато тътреше нозе покрай тях, той машинално четеше имената върху входните портали: „Кулите“, „Уъртли Хол“, „Имението на Робин Худ“. Всички имена звучаха цветисто и величествено. Изведнъж една месингова табелка над пощенската кутия на солидна врата сграбчи погледа му. На нея беше изписано само името на собственика:

Омагьосан и прикован на място от това име, Пол, побледнял, сякаш всичката кръв бе изсмукана от лицето му, се загледа в блестящата табелка, градината и разкошната къща. Това значи беше къщата на прокурора — сега можеше да идентифицира Спрот само с една-единствена дума: Преследвачът 34 34 В английския език думите „прокурор“ и „преследвач“ са по смисъл сходни. — Б.пр. . И като се намери неочаквано толкова близо до къщата му, в Пол като приливна вълна се надигна онова скрито чувство на обвинение, което подхранено от Суон, вече се беше натрупало и порасло в гърдите му.

Ето един много интелигентен човек, експерт в правото, опитен до най-висша степен в техниката на умозаключенията и изясняване на обстоятелствата. Как така той е могъл да пренебрегне доказателства от първостепенна важност — зеленият велосипед, кожената кесия и преди всичко срока на бременността на убитата жена? Беше ли умишлен този пропуск? Би ли могъл такъв човек нарочно да пренебрегне факти, благоприятни за обвиняемия и да се концентрира само върху доказателствата, които му навреждаха? Би ли могъл този човек да изиграе ролята на адвокат на дявола, да употреби цялата сила на властта и личността си, за да съкруши една слаба и некомпетентна защита и да постигне една осъдителна присъда, която е знаел, че е фалшива? Това ли беше правната наука!

При тази мисъл един хаос от емоции, гняв и ненавист се надигна в гърлото му и почти го задуши. Разтреперан, той си помисли, че от същия този вход изведнъж би могъл да се появи Преследвачът и да се изправи пред него лице срещу лице. Внезапно изпита желание да побегне, но краката му сякаш бяха налети с олово и не можеха да се помръднат. Почувствал слабост, той се облегна на оградата. Най-после с голямо усилие той се замъкна далеч от къщата и намери убежище в оживената улица край полите на хълма.

Вече в стаята си, той захвърли палтото си на кревата и нервно закрачи насам-натам. Поне беше доказал на себе си, че в историята на Бърт имаше неща от изключителна важност, но невъзможността му да действа го дразнеше до полуда. Искаше да прави нещо, веднага и решително. Минутите минаваха и раздразнението му растеше. Тъкмо когато реши, че повече не може да чака, на вратата се почука. Той бързо отвори. Пред него стоеше Лена Андерсън. Беше облечена в широк дъждобран, без шапка. Хладният вечерен въздух или може би бързият ход по улицата, бяха възвърнали кръвта в бледите й страни и бяха отметнали назад русата й коса.

Застанала колебливо на прага, очите й бяха широко отворени и учудени, а лицето й беше засенчено от угриженост, която тя, изглежда, не можеше да скрие.

— Пол… съжалявам, че те безпокоя… трябваше да дойда. Днес след обед в магазина… Търсеше те един човек.

— Да? — попита той с напрегнат глас.

При появата й, така неочаквана за него, погледът му инстинктивно просветна. Но веднага, коварно като отрова, в съзнанието му се промъкна всичко, което Харис му беше наговорил. Не можеше да понесе да мисли за нея в тази нова, дискредитираща я светлина. Несъзнателно маниерът му охладня и стана по-твърд, когато й предложи: