Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Съжалявам — промълви Пол. — Боя се, че съм се успал.

— Не ми възразявай! — Харис сам се обработваше, за да се ядоса. — Имаш ли някакво извинение?

— За какво? — Пол впери изненадан поглед в него. — Закъснях само шест минути.

— Попитах те имаш ли извинение?

— Не, нямам.

— Тогава си уволнен. Тук не ни трябват заподозрени от полицията хора.

Без да даде възможност на Пол да отговори, Харис се обърна и се запъти към стаята си. Докато пресичаше магазина, продавачките усърдно се заеха да правят нещо по щандовете си — всички, освен Лена, която още стоеше бледа и нерешителна до тезгяха си.

С болка в гърдите Пол се обърна и излезе от магазина. Докато се движеше по Уеър стрийт имаше неясното подозрение, че го следят.

Отначало, обзет от негодувание, той крачеше бързо и безцелно по най-оживените улици на града, изгубен всред тълпите, които задръстваха тротоарите. После постепенно умът му заработи по-спокойно и хладно. Освободен от тиранията на онова непоносимо пиано, поне имаше възможност да провери верността на изводите си от предишната нощ.

Той влезе в една телефонна кабина и като разлисти указателя, откри, че колоездачният турингклуб се помещава на номер 62, Ленърд стрийт. За десет минути стигна до сградата, мина под табелата с позлатено крилато колело и във фоайето, с окачени по стените карти, застана пред бюрото за информация.

Секретарката, жена на средна възраст, прие въпроса му без особена изненада и като взе един справочник пред себе си, заразгръща умело страниците. Търсенето се оказа безрезултатно.

— Изглежда, понастоящем нямаме на отчет такъв клуб. Беше ли обединен с нашия?

— Не зная — призна Пол. — А може и да се е разтурил досега. Но за мен е особено важно да го открия. Моля ви, помогнете ми. Наистина е важно!

Жената помисли малко.

— Аз самата нямам това време — каза тя, — но ако е толкова важно, мога да ви предоставя да прегледате старите регистри. Би трябвало да е вписан там.

Тя го въведе в едно малко съседно помещение и му посочи етажерка с подшити в жълто и зелено томове.

Останал сам, Пол прелисти всички дневници и годишни отчети за последните двайсет години. Педантичното търсене му отне пълни три часа, но уви, нямаше каквато и да е писмена следа от Клуба на „скакалците“.

Обезсърчен, но не и разубеден, той с цялата логика, която би могла да му дойде на помощ, отсъди, че ако такъв клуб в действителност е съществувал, то неговите членове несъмнено са закупили велосипедите си от някой местен магазин. С рязко движение Пол се обърна, напусна колоездачния турингклуб и започна системна обиколка на всички магазини за велосипеди в града.

Но и там отново и отново претърпя разочарование: срещаше само отрицателни отговори, безразличие, насмешки, а някъде и ругатни. Никой никога не беше чувал за организацията, която търсеше. Беше започнал това търсене с мисълта, че ако би могъл да намери поне един член от тази стара колоездачна дружинка, който понастоящем е практикуващ лекар, работата би била свършена. Но сега, обезверен, той си каза, че всичко това може би беше мит, фантазия, сътворена от обърканото и извратено въображение на Луиза Бърт.

В четири часа след обед, уморен и отчаян той достигна предградието Елдън, на последния адрес от списъка с магазини за велосипеди. Магазинът всъщност се оказа малка бензиностанция на името на Джоузеф Стивънс. Помещението беше малко по-голямо от гараж, но навън под един навес в двора, Пол съзря няколко употребявани велосипеди, изложени за продан или за даване под наем. Нищо не би могло да изглежда по-малко обещаващо. Въпреки това след моментно колебание, почти автоматично той прекоси улицата и се приближи към мъжа в работен комбинезон, който миеше с маркуч бетонната настилка. Накрая, след толкова скитане, начинът, по който Пол задаваше въпроса си, беше станал почти безцеремонен, без никакъв увод. Но докато очакваше също такъв лаконичен отговор, той с изненада откри някаква следа от размисъл по лицето на собственика. Без да отговори веднага, той спря водата, остави маркуча и погледна замислено Пол.

— „Скакалците“ — повтори мъжът на себе си. — Сещам се, че съм чувал баща ми да говори за тях.

— Наистина ли?

— Да. По времето на баща ми, това тук е било само магазин за велосипеди — гаража го добавих аз, след като той почина. Мисля, че е извършвал ремонтни работи за клуб с такова име. Имали колелета марка „Ню Хъдсън“… всички боядисани в зелено.

— Тогава трябва да знаете кои са били членовете.