Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Разбира се! — съгласи се той. — Между другото, надявам се, не си имала затруднения да дойдеш тук?

Тя наостри уши.

— Какво те кара да ме питаш за това?

— Ами че ти самата го спомена в писмото си… да внимавам.

— Да, споменах го. — Тя се облегна назад и отпи от чашата си. — Просто, защото иконом… защото мистър Осуалд страшно държи на някои неща. Много е принципен. Сигурно си чувал за него? Един от най-големите благодетели в Уъртли. Дарява на болниците стотици и стотици лири всяка година, а през зимата организира безплатни кухни… наричат ги лавките на Сребърния крал. Иначе е арабия човек, макар и толкова строг джентълмен. И винаги се е отнасял с мен като с лейди, иначе не бих стояла.

— Значи от доста време си там?

Тя кимна самодоволно.

— Нямах и осемнайсет години, когато постъпих при него. Не ми ли вярваш? — попита тя дяволито, като кръстоса пълните си крака и оправи роклята си.

— Разбира се, че ти вярвам. — Той се питаше дали тя не лъжеше за възрастта си. — Просто защото изглеждаш толкова млада.

— Изглеждам, нали!

— Изненадан съм, че никога не си се омъжвала.

Тя самомнително се ухили на ласкателството му:

— Осуалдови биха искали да се омъжа. Това е факт. Непрекъснато ми повтарят колко хубаво ще е да се омъжа и събера с някого, да речем, Франк, тяхното момче за всичко, или Джо Дейвис, който разнася млякото. О, те наистина са солидни мъже, но и двамата са над петдесетте. Хайде, можеш ли да си представиш мен с някой от тях? Ех, някой ден може и да се съглася, но нищо не се знае. Сега-засега излъжи ме, ако можеш. Обичам да се забавлявам малко. Упрекваш ли ме за това?

— Не, не — възропта той, като я сграбчи за ръката.

Онова, което бе подозирал, сега ясно се очертаваше: филантропите Осуалдови бяха помогнали на това нещастно и безотговорно момиче, бяха направили всичко възможно да я вкарат в правия път, дори й предлагаха да я задомят за някой разумен и улегнал човек. Въпреки всичко това, в нейния разум съществуваше едно дълбоко вкоренено недоволство, едно чувство за несправедливост към самата нея, една злоба към живота. И Пол изведнъж разбра, как би могъл да използва това в своя изгода, за да постигне целта, която си беше поставил.

Потискайки възбудата, която се надигна у него, той промърмори съчувствено:

— Вижда ми се чудно как такова умно момиче като теб не може да си намери по-добра работа.

— Прав си — кимна тя намусено. — И забележи, не бих се хванала да работя като домаш… искам да кажа в домакинството, ако не бяха ме придумали. — Както говореше, самодоволството й избледня и сълзи на самосъжаление бликнаха в очите й. — Истината, миличък, е, че имам лош късмет. И то след всичко, което преживях.

Пол изрази неверие:

— Никой не би могъл да се отнесе зле с такова хубаво момиче като теб.

— Така си мислиш ти. Всичко стана само защото извърших нещо честно и справедливо, нещо благородно, може да се нарече.

Овладявайки се, той подхвърли съчувствено:

— Хората често страдат от добрината си.

— Каза нещо вярно. О, в началото всичко беше наред. За мен писаха вестниците… имаше и снимката ми… на първа страница… все едно че бях кралица.

Докато тя го изгледа косо, сякаш да измери ефекта от думите си, той се изсмя с точно премерена нотка на недоверие. Тя веднага реагира:

— Мислиш, че съм лъжкиня, а? Май че не познаваш момичето, с което говориш. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че едно време… — Тя млъкна.

— Ох, знаех си, че се шегуваш. — Той се усмихна и поклати глава.

Лицето й почервеня. Тя хвърли поглед назад през рамото си, после се наведе напред през масата.

— Шега ли е това, почти да обесиш един човек?

— О, не, разбира се! — възкликна той шокиран и възхитен. — Но ти никога не си го правила, нали?

Тя бавно кимна с глава, след това гаврътна втората си чаша джин.

— Точно това направих.

— За убийство ли беше? — издума той без дъх.

Тя пак гордо кимна и вдигна празната си чаша, която Пол даде знак на келнера да напълни.

— И ако не беше миличката ти, никога нямаше да го заловят. Аз бях голямото име на процеса.

— Бива си те! — възкликна Пол с благоговение. — Направо ме гръмваш! Никога не съм и сънувал…

— Нека да ти е за урок — неговото открито низкопоклонничество я радваше, — що се отнася до дамата, в чието общество се намираш. А бих могла да те изненадам и много повече, ако исках.

— Карай нататък тогава!

Тя го дари със закачлив и влюбен поглед.

— Голямо разказване ще падне, господин Любопитко. Все пак ти ми харесваш. Съвършен джентълмен, ако мога да ти го кажа в очите. А онова беше толкова отдавна, че в действителност вече не може да ме нарани. Е, хайде… чин-чин и наздраве. Сега предположи, че миличката ти е имала скрито в ръкава нещо, което би могло наистина да вдигне всичко във въздуха. Например… да си чувал някога за нещо като зелен велосипед.