Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Макар че не беше много склонен да кълне и проклина, Спрот тихо изруга. Едничката истински безкористна страст в живота му беше обичта към семейството, особено към жена му.

Тя не му беше донесла пари или обществено положение, тъй като не бе нищо повече от дъщерята на един лекар в Уъртли. Така че, като се ожени за нея, и той веднъж отстъпи от утвърдения си модел на поведение. Все пак нейното предано приятелство, подкрепата, която получаваше от възхищението й към него, и завладяващата доброта на характера й, го бяха наградили богато. Той нямаше приятели и съзнанието, че тя го обича и винаги е на негова страна, го беше подкрепяло при не едно трудно положение. Мъчителното подозрение, че, макар и малко, репутацията му можеше да бъде опетнена в нейните очи, накрая го накара да вземе решение.

С решителен жест той взе телефонната слушалка и поиска да го свържат с полицейското управление на Уъртли.

Десет минути по-късно полицейският началник Дейл облече тежкото си униформено палто, обшито със сребърна сърма, и в отговор на повикването се отправи през парка към Гроув Куодрънт.

Вместо да вземе служебна кола, той предпочете да повърви. Почтителното отношение, което му засвидетелстваха, когато ходеше по улицата — бързото отдаване на чест от офицерите му, изпълнените с уважение погледи, дори забързаната активност на метачите в парка, която предизвикваше самата поява на фигурата му, го ласкаеше по един суров начин.

В къщата на Спрот възрастна прислужница в бледолилава униформа го въведе в малкия кабинет вдясно от хола. С приглушения глас, използван от по-старшата прислуга, жената му каза, че сър Матю ще го приеме веднага. В отговор Дейл леко кимна с глава. Знаеше добре, че щеше да бъде накаран да чака, а не обичаше това.

Отпусна се удобно в едно кожено кресло, сложи папката с документи на коленете си и огледа стаята, облицована с борова ламперия, застлана с дебели килими и с наредени на полици покрай стените, красиво подвързани книги. С нотка на завист Дейл си помисли, че и той би могъл да успее така, че дори и повече, само да бе имал необходимото образование. Но при сегашното положение трябваше да скрие гордостта в джоба си — не би могъл да развали отношенията си с този, от когото зависеше насъщния му.

— А, ето те и теб, Дейл. — Спрот влезе в стаята, като протегна топлата си ръка, без следа от лошото настроение, което го беше налегнало. — Мога ли да ти предложа нещо освежително?

— Не, благодаря, сър Матю.

Спрот седна.

— Надявам се, че си добре.

— Да, доста добре.

— Чудесно. — Сър Матю замълча за момент и поглади устната си. — Дейл… научи ли за онази глупост в Камарата… относно случая Матри?

Дейл бе изненадан, но прикри изненадата си.

— Научих, сър Матю.

— Разбира се, цялата работа е абсурдна… хвърляне на кал с политически мотиви. Но все пак — Спрот разтърси глава, — ще трябва да внимаваме да не полепне и по нас.

Дейл, все още в недоумение, бавно превърташе тежката униформена фуражка в големите си ръце.

Спрот продължи да размишлява на глас:

— Онзи млад глупак… синът… как беше името… Матри… още в града ли е?

Дейл отмести погледа си и се вгледа в дебелите подметки на обущата си.

— Тук е още. Известно време го наблюдавахме.

— Да — каза Спрот. — Изглежда ми конфликтен тип. О, ти знаеш какво имам предвид: от онзи тип, който се мъкне подире ти, опитва се да се срещне с теб през цялото време, тика ти в ръцете обичайните петиции… маниакът, оплакващ се от неправдите. Сякаш не сме свикнали с това.

Настана малко странна пауза. После, като почукваше замислено с пръст предните си зъби, Спрот додаде:

— Въпросът е… какво да правим с него?

Цяла минута полицейският началник не отговори. Едва сега той схвана за какво му бе телефонирал сър Матю и едно любопитно чувство на съмнение, гарнирано с неопределена злоба го облада. Той бавно вдигна очи.

— Предпочитате да му предявим някакво обвинение ли?

— По никакъв начин — протестира Спрот. — В края на краищата, колкото и на грешен път да е, този млад човек едва ли е престъпник. А трябва и да сме милостиви, Дейл. Милостта е двойно благословена, тя пада като роса върху равнината под нея. Надявам се, правилно цитирам. — Той погледна полицейския началник право в очите. — Все пак ти би могъл да убедиш нашия заблуден млад приятел да напусне този хубав град Уъртли.

— Вече му казах да се измита от тук.

— Думите, мой драги Адам, както знам от горчив опит, значат толкова малко. Не правя никакви внушения. При все това, ти можеш по свой начин да се опиташ да го вразумиш.