Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Спрот се изправи на крака и с гръб към камината се обърна с авторитетен вид към Дейл:

— Не желая да ме разбираш погрешно, Адам. Потрудих се, въпреки огромната ми заетост, да прегледам отново материалите по случая Матри.

„Охо!“ — помисли си Дейл със същия странен вътрешен трепет.

— Не можем да бъдем упрекнати в нищо, просто в нищо. Резултатите от работата ни по делото са утвърдени от най-високо място. При все това, ситуацията крие известни опасности. Понастоящем, при задаващите се след няколко месеца избори за Парламента и за местните органи, самото предположение, без значение доколко то е основателно — за някаква съдебна грешка, би било много опасно за всички засегнати.

Знаеш, че аз съм кандидат за Парламента от Консервативната партия и то със значителна, вярвам, вероятност за успех. Моята загриженост обаче не е себична. Аз не мисля само за собственото си бъдеще, а и за твоето … Ако в този критичен момент някои пакостници превърнат такава една демонична лъжа в скандал, ефектът й върху хората ще бъде подкопаване на доверието в цялото правосъдие, както и в правителството. Ето защо е съществено важно тази идиотска работа да се потуши.

Когато завърши, Спрот пак отправи към полицейския началник онзи фиксиращ, пронизващ поглед и протегна ръката си в знак, че разговорът е приключен.

Щом Дейл стъпи на широкия паваж отвън, в ума му повече не мъждукаше онзи въпрос. Мисълта някак бе сменила формата си, сега беше фиксирана като трън, пронизващ вродената му честност. С безразлично лице той решително промърмори на себе си:

— Не може… не, не може да има нещо в онова.

Въпреки това гласът на Спрот звънеше сурово в ушите му, но със своята заядлива борбеност, вече възбудена, той реши да смекчи нареждането. Щеше да наблюдава младия Матри, но нямаше да го закача, освен ако не нарушеше закона.

В сряда, вечерта беше влажна и мрачна. Валеше ситен студен дъжд. Когато се запъти към Бримлок Хил, напрежението в душата и тялото на Пол придаваше на движенията му измамно спокойствие. Стигна до „Кралският дъб“ малко след седем и като се огледа около кръчмата, прекоси улицата и надникна през прозореца в салона. Всичко изглеждаше нормално. С бързи крачки той влезе вътре, отиде до масата заемана обикновено от Луиза Бърт и седна. Огледа се наоколо. Кръчмата беше пълна наполовина: две домашни прислужнички бъбреха и се кискаха с младите си кавалери, семейна двойка на средна възраст пиеше бирата си във флегматично мълчание, двама стари файтонджии играеха домино, заобиколени от приятелите си, един мъж с квадратна глава и в тъмен костюм, който имаше вид на иконом, бе погълнат от четенето на спортен вестник. Пол реши, че няма за какво да се безпокои — никой не му обръщаше и най-малко внимание.

После погледът му се върна към вратата и той видя, че Бърт влезе и се запъти към него.

Изправи се на крака и протегна ръка за поздрав.

— Луиза! — възкликна той. — Колко е хубаво да те видя пак!

Тя му дари сдържана усмивка и леко като лейди стисна през ръкавицата си ръката му; после превзето се настани на мястото си край масата. Пол забеляза, че тя беше още повече гримирана от преди — носеше гердан от сини, стъклени мъниста около шията си и силно напарфюмирана бродирана кърпичка, втикната в ръкава й.

— Не биваше да идвам — забеляза тя с укор — след начина, по който ме разочарова миналия път. Дори мисля, че си излязъл с друга дама.

— Не, наистина не! — протестира той. — Ти си единствената, която ме интересува.

— Така казваш. Всички вие, приятелчета, си приличате.

Тя приглади бухналата коса над ушите си и кимна свойски на келнера.

— Обикновеното, Джек.

Пол се наведе напред.

— Разликата е, че аз съм сериозен. — Той се насили да се усмихне с възхищение. — Тази вечер изглеждаш апетитно парче.

— Я се разкарай! — Поласкана, тя изостави наперената си сдържаност и произнесе думите почти лукаво. Отпи от джина си и го изгледа косо. — Не мисли, че не знам каква е целта ти. Само че аз съм почтено момиче.

— Това ме привлича у теб.

— Имай предвид, че не съм някоя превзета скромност, макар че съм лейди. Ако някое аверче ми хареса, излизам с него. Стига да се държи прилично. Ти имаш редовна работа, нали?

— Разбира се, че имам. И ти знаеш, че цял съм хлътнал по тебе.

Под масата, той притисна краката й с коляното си.

— А така ли? — Тя неочаквано се изкиска. — Ех, малко от онова, което ти се иска, се отразява добре. Знам едно място, където бихме могли да отидем… може би по-късно. Нещо като хотел, много изискан. Можем да си вземем голямата стая. Обаче не за цялата нощ, имай предвид. Трябва да се върна в единайсет.