Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Зелен велосипед?

— Точно така, скъпи. Светлозелен — тя се изкиска, — зелен като тревата.

— Не съм чувал такова нещо.

— Тъкмо това казах на всички пред съда. Разсмяха се, когато някаква стара птица се закле, че е видял мъж да бяга с велосипед. Аз обаче бих могла да ги накарам да запеят друга песен. Още като дете знаех да оправям пътя… Винаги бях на улицата и не се губех. Знаех за зелените велосипеди.

Тя се поколеба и Пол се засмя недоверчиво.

— Мисля, че съчиняваш всичко това.

— Какво! — Тя цялата пламна от възмущение. — Няма да ме изкарваш лъжкиня. Тъкмо по него време в Елдън имаше колоездачен клуб. Членовете му наричаха себе си „Скакалците“. И за изфукване, пък и да приляга на името, колелото на всеки член трябваше да е боядисано в нарочен светлозелен цвят.

— „Скакалците“? — каза той с престорено равнодушие. — Ами тогава притежателят на велосипеда, за който говориш, трябва да е бил член на клуба.

— Точно така. И малко конте при това — отвърна Луиза Бърт с намигване, — от оня сорт, дето може да имат капризни и превзети вкусове, че и… такава кесия… да кажем, кесия от човешка кожа. Шокирам ли те?

Пол отчаяно се бореше със себе си — да не прояви твърде голям интерес. Той даде знак на келнера да напълни чашата й.

— Наистина ме шокираш.

— А сега кажи ми, миличък, що за човек би имал такава кесия?

— Луд човек?

— Хайде, стига глупости. Какво ще кажеш за студент медик, който реже трупове за упражнение?

— Боже мой! — възкликна Пол.

Той никога, дори и на сън не би направил такова умозаключение и все пак изведнъж разбра, че то беше непогрешимо правилно. Сега си спомни, че в университета Куинс някои от по-смелите студенти по медицина често отделяха парчета кожа от труповете и ги обработваха като сувенири.

Възцари се почти резонираща тишина. Бърт се изкиска продължително и пак отпи от джина. Тя вече леко се олюляваше на стола си.

— Ако исках, бих могла да накарам косата ти да се изправи. Например… човекът, когото спипаха, бе женен. Всички момичета, които работеха в цветарския магазин, където той от време на време се отбивал, го знаеха. Знаела го е и Мона — убитата жена. Сега от онова, което узнах за нея, направо мога да кажа, че тя никога не би се захванала с женен мъж. Била е твърде хитра, твърде усърдно си е търсела подходяща партия. С други думи, господинът, с когото се е забъркала, който я подредил така… е бил ерген. Нещо повече, тя е била в беда, бременна, да прощаваш за думата, в четвъртия месец. А пък човекът, когото обвиниха, я познавал едва от шест седмици. Той не е могъл да има нищо общо със състоянието, в което е била. Самото нещо, в което го обвиняваха, беше невъзможно.

Пол вдигна ръка пред очите си, за да замаскира обзелото го чувство. С дрезгав глас, той изговори:

— Защо… защо всичко това не е било изнесено тогава?

Луиза се изсмя.

— Не питай мен. Попитай онези, които разиграха представлението. Имаха си един обвинител, който навърза всички на възли, от първия до последния.

На всяка крачка пред него се изправяше този Спрот, който, макар все още да оставаше далечен и невидим, изглежда беше вездесъщ. Той бе паякът, изплел зловещата паяжина в този процес. Той беше силата, безпощадно съкрушила баща му — жив погребан в Стоунхийт. За пръв път в живота си Пол изпита омраза и с парещ на устните въпрос, се наведе към компаньонката си.

Но тъкмо в този миг поразителна промяна се изписа на лицето й. Розовите й бузи пожълтяха, а в очите й Пол прочете внезапна паника.

— Извинявай — запелтечи Бърт нерешително, — изведнъж ми се замая главата.

— Пийни си още едно — каза той. — Ето, ще ти поръчам.

— Не… не е ли смешно… Аз ще трябва да изляза.

— Недей… нека да не си тръгваме още.

— Аз трябва.

Пол озадачено прехапа устната си. Подлудяващо беше да го прекъснат така, тъкмо когато бе довел Бърт до най-важното разкритие. Каквото и да става, той не трябваше да я изпуска. Наведе се напред и каза с нисък глас:

— Какво има?

— Ченге!

Полуизвит, Пол се взря в човека с квадратната глава на съседната маса. През цялото време, може би несъзнателно, усещаше присъствието на тази фигура в тъмен костюм, дълбоко погълната — прекалено дълбоко — в четене на новините от конните състезания. Мъжът нито веднъж не помръдна и на инч розовия вестник, който закриваше половината от неподвижното му лице. Сега, почти незабележимо, той беше навел вестника надолу, разкривайки се като сержант Джап.