Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Събрал цялото си самообладание, Пол се обърна към Луиза.

— Ще дойда с теб. Тук е малко горещо. Глътка свеж въздух ще ти подейства добре.

Преди тя да успее да възрази, той повика келнера и плати напитките. Нервно, хвърляйки крадешком погледи към съседната маса, тя събра нещата си и облече палтото си. Най-после беше готова. Сержант Джап също стана, мушна сгънатия розов вестник в джоба си и с безизразно лице, загледан в нещо несъществуващо, излезе от кръчмата преди тях.

Нервите на Пол дрънчаха като наниз звънчета. Дали на излизане с Луиза Бърт някоя ръка нямаше да се положи пак на рамото му и отново да го повлече към полицейското управление със скалъпено обвинение? Не, за бога, той не би претърпял това. Очите му се стрелнаха напред. Можеше да види полицая, застанал на паважа в очакване, с лице към летящата врата. Хванал Луиза Бърт за ръка, той продължи напред с мрачно лице.

— Само за момент.

Пол се спря и сержантът се приближи с безизразно лице.

— Наблюдавах те вътре. Ти досаждаш на тази млада дама.

— Вие сте лъжец.

— О, наистина ли? — Той се обърна към Бърт: — Това приятелче ти се натрапваше, нали?

Луиза Бърт не отговори веднага. После задъхана изхленчи:

— О, той искаше да отида с него… и така нататък, а пък аз не желаех.

— Добре. А сега бързо изчезвай от тук!

Докато Бърт си плю на петите, Джап изгледа Пол многозначително.

— Разбираш, нали? Виж сега, Матри. Нямам намерение да те вкарвам вътре. Но това е второто ти предупреждение и, надявам се, си достатъчно умен, за да се вслушаш в него.

Вместо да изпита облекчение, Пол усети как го облива вълна на сляп гняв. За него беше по-трудно да понесе това престорено опрощение, отколкото едно арестуване по действителен повод. Той не чака повече. Безполезно беше да проследи Луиза Бърт сега. Като дишаше ускорено, обърна се рязко, шмугна се в сенките, стигна до другата улица и зави по нея.

След като пресече три други улици, пое един страничен път към оживената Мериън стрийт. Тук забави крачките си и се смеси с потока минувачи, които се движеха към моста Трон и центъра на града. Повечето от тях бяха жени, които сами или на двойки, хванати под ръка, бавно се разхождаха по широките тротоари със засадени по края прашни дървета. Жените мятаха подканящи погледи под потоците синя светлина, които на интервали се изливаха от високите електрически стълбове.

Пол вървеше напред със стиснати челюсти, поемаше често въздух на големи глътки, а чувството на обида у него растеше. Беше избягнал непосредствената опасност, но връзката му с Луиза Бърт беше непоправимо нарушена. Тя никога не би превъзмогнала този страх. От устните му се изтръгна диво стенание. Чувството, че му пречат, че го шпионират и заплашват на всяка крачка, раздуха потъмнелите въглени, които тлееха в гърдите му.

Когато се добра до Пуул стрийт, съблече дрехите си и уморен като куче се строполи в леглото си.

Дали щяха да го потърсят тук? Не му се вярваше. Поводът беше отминал и макар че този повод щеше да отбележи точка против него. Пол се съмняваше, че биха го употребили като претекст да го арестуват. Право или не, той се досещаше, че засега целта на полицията бе да го наплаши и прогони от Уъртли. Но дори и да дойдеха, това не би го стреснало. Затвори очи и заспа дълбоко.

На другата сутрин, когато се събуди, той по-ясно осъзна какво бе спечелил предишната вечер. Макар че разговорът с Луиза Бърт остана недовършен, той все пак узна от нея няколко съдбоносно важни факта, от които не на последно място онези, отнасящи се до зеления велосипед и кожената кесия. Отдаден на дълбок размисъл Пол схвана, че ако собственикът на кесията тогава е бил студент медик, то сега той почти сигурно би трябвало да е практикуващ лекар. Ако сравнеше медицинския алманах с някой стар членски списък на Клуба на „скакалците“, би било възможно да открие самоличността му.

Подтикнат от тази свежа надежда, Пол скочи от леглото. Минаваше осем часа, което беше петнайсет минути по-късно от обичайното му време за ставане. Обръсна се, облече се, изгълта набързо закуската си и забърза към магазина. Отвътре, на входа на „Бонанза“, Харис вече го чакаше. Това беше доста необичайно — обикновено управителят не се появяваше преди десет часа.

— Закъсня! — каза Харис, като пристъпи напред и му препречи пътя.

Пол погледна големия часовник в дъното на магазина. Показваше девет и шест минути. В магазина все още нямаше клиенти — само продавачки; повечето от тях, включително и Лена, бяха впили поглед в управителя. Лена изглеждаше развълнувана.