Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

При тази нотка на зловещо предчувствие в гласа на Прюсти, Пол потисна едно потреперване и впери поглед в тавана.

— Все още ли е незаета?

Тютюнопродавецът кимна с глава.

— Съвсем празна е. Както ти казах, от времето на убийството никога не е била обитавана за дълго.

Пол се раздвижи неловко, тормозен от тревожещите го мисли и неотложната нужда да напредне в издирването си на всяка цена.

— Имате нещо на ум. Да не би да е във връзка с това, което правя?

— Е, то се разчу — съгласи се Прюсти. — Къде шепнешком, къде с отгласи тук и там. Проникна и до някои по-особени места. Тази е причината да те повикам тук.

Като сплете пръстите на ръцете си, за да удържи треперенето, Пол се наведе напред в стола си и се приготви да слуша.

— Миналия петък тук, в този апартамент, дошъл да ме види един мъж. Бях на работа, но мисис Лоусън — жената, която два пъти седмично идва да чисти — била тук. Тя е простовата, но здравомислеща жена, която не се плаши лесно. Тъй или иначе, но видът на този мъж я изплашил така, че едва не й изкарал ума.

Прюсти хвърли поглед към Пол.

— Да продължавам ли?

— Да.

— Мъжът бил на неопределена възраст. Можел да мине за млад, а можел да мине и за стар. Изглеждал силен, но и болнав едновременно. Дрехите му не били по мярка. Лицето му било грубо и мъртвешки бяло. Косата му била остригана до кожата. Мисис Лоусън се закле, че бил каторжник.

— Кой би могъл да е той? — едва се откъсна от сухите устни на Пол.

— Бог знае… не аз. Но обзалагам се, че е дошъл от Стоунхийт. Не оставил ни име, ни адрес. Това, което й дал, преди да изчезне, била една бележка.

Тежко, с бавни движения Прюсти извади от джоба на жилетката си къс сгъната хартия, която разгъна и подаде на госта си. Очертани в слабо кафяво, върху жълтата хартия бяха ситно изписани няколко думи. Пол ги прочете и препрочете:

За бога, не ги оставяй да те отстранят от пътя си. Намери Чарлз Касълс в Лейнс. Той ще ти каже какво да правиш.

Какво означаваше това? Кой бе написал това отчаяно послание? Кой бе надал този отчаян вик? Пол се изправи в стола си като вкаменен от една дива догадка. Не можеше да бъде! И все пак, по някакъв нечуван и несънуван шанс, би могло да е вярно. Ами ако този къс хартия бе дошъл от ръцете на баща му — пренесен чрез тайни и подмолни канали, доставен крадешком от събрат затворник, когото са освободили?

Електрическа тръпка пробяга по гръбнака му. В този ужасен призив той съзря ново вдъхновение, заповед, която го тласкаше напред. Със свито сърце, той сгъна хартията и попита Прюсти:

— Мога ли да задържа това?

Тютюнопродавецът направи жест, с който отхвърляше всяка отговорност от себе си.

— Ще се радвам да се отърва от него. Никак не ми се иска да ме замесват в такива работи.

Стаята беше полутъмна. Газовият огън хвърляше вече само червени отражения върху стените на камината. Навън тишината беше станала по-плътна, а снегът продължаваше да се трупа по прозорците. Потънал в мислите си, пулсиращи с нова надежда, Пол седеше неподвижен.

Изведнъж, без предупреждение, по пода на апартамента над главата му прозвуча шум от стъпки.

Пол се вцепени и за момент помисли, че сигурно така му се е сторило. Но не, стъпките се повториха отново и отново, с кух, печален ритъм. Натрапено така в хода на мислите му, това странно явление придоби за него едно ужасяващо значение. Той се изправи в стола си нащрек, с настръхнали коси и очи втренчени в тавана над главата му.

Прюсти също се беше изправил в стола си и се взираше в тавана, парализиран от същия ужас.

— Казахте, че апартаментът е празен — прошепна Пол.

— Кълна се, че е — отвърна Прюсти.

С необикновена за него бързина, Прюсти скочи от стола си и се втурна през антрето навън. В същия момент горе се чу затръшване на врата и шум от стъпки, слизащи по стълбището. Пол остана в стола си заслушан, с вибриращи нерви и наострени към полумрака уши. Първо дочу поздрав от непознат глас, после гласа на Прюсти, звучащ съвсем нормално. Последва кратък тих разговор и накрая едно приятелско „лека нощ“ от двамата.

След минута Прюсти се върна, като бършеше челото си. Затвори вратата, запали газовия полилей, после се обърна към Пол с малко засрамено и глуповато изражение.

— Беше нашият собственик — обясни той. — Покривът тече… паднали са няколко керемиди. Беше се качил да види какво има да се поправя.

Прюсти придърпа по-плътно шала около раменете си.

— Като стои в тъмното, човек започва да си внушава разни неща. Все едно че побягнах заедно с въображението си.