Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Питаше се що за птица съм, нали? — каза Касълс рязко, прекъсвайки като с нож мислите на Пол, което накара младия мъж да се изчерви от смущение. — Недей. Аз повече не съществувам.

Мъртвите му очи не изразяваха нищо, но бледите му устни се свиха презрително:

— Какво искаш от мен?

Пак се възцари тишина. След малко, без да продума и без да сваля поглед от другия, Пол му подаде късчето хартия, което му беше дал Прюсти. Касълс я разгърна, хвърли й небрежен поглед и му я върна с жестоко безразличие.

— Така, значи това те е довело при мен.

— Кой ми е изпратил тази бележка? Беше ли… беше ли това баща ми?

Нова пауза, кратка, но заредена с напрежение.

— Може и той да е бил — отговори Касълс с равен глас.

— Тогава… вие го познавате?

— Може би.

— В Стоунхийт?

— В онова проклето място… да… ако трябва да знаеш, бяхме в съседни килии. Вечер си говорехме с почукване по стената, когато не беше наказан в изолирана килия.

Пол отри с ръка пламналото си чело.

— Как е той? — Думите му прозвучаха, сякаш се бореше за въздух.

— Зле.

Касълс измъкна от джоба на балтона си кесия със ситно нарязан тютюн, изтегли листче оризова хартия от друго пакетче и с една ръка сви цигара.

— Всъщност не би могъл да бъде по-зле.

При всичкия му кураж, от гърдите на Пол се откъсна нещо като изхълцване.

— Нищо ли няма да ми кажете? Няма ли да ми дадете някаква надежда?

— А нима в Стоунхийт има надежда?

Тупането на сърцето му, сякаш изпълваше ушите на Пол с ударите на барабан от погребална процесия. И все пак трябваше, о, трябваше да има нещо зад непроницаемото и зловещо мълчание на този човек. Пол ядно прехапа устната си.

— Защо тогава ми беше казано да ви намеря?

— Твоят старец знаеше, че ще изляза. Мислеше, че ще трябва непременно да се срещнем. Пъхна ми в ръката този куп лигавщини и глупости.

Пол взе листчетата хартия, които другият му подаде — нищо повече от омачкани късове, надраскани с молив. Макар че разчете и препрочете почти нечетливите думи, надеждата му бавно угасна. Написаното беше не повече от един отчаян вик от мрака, оплаквания и протести, повтаряни непрекъснато, доказателства за смазващо страдание, което късаше сърцето на Пол, но не предлагаше нови нишки, нищо, което би послужило за преразглеждане на делото. Той вдигна замъглените си очи към Касълс, който през цялото време бе чакал със студено, но назидателно търпение.

— Тогава вие не можете да ми помогнете?

— Зависи — каза бавно Касълс, като пое дълбоко дим от цигарата си — какъв вид помощ ти е нужна.

— Знаете какво искам — възкликна страстно Пол. — Да изровя от там бедния нещастник, който е бил заровен жив цели петнайсет години.

— Веднъж влезеш ли в онзи гроб, няма излизане.

С див глас Пол извика:

— Аз ще го изкарам от там. Той е невинен… и аз ще го докажа. Ще намеря истинския убиец.

— Никога! — В гласа на Касълс имаше презрение. — След петнайсет години нямаш шанс и за пукната пара. Който и да го е извършил, сега би могъл да е на хиляди мили от тук. С променено име. Нова самоличност. Може и да е умрял. Безнадеждно е. — Той изчака думите му да проникнат в съзнанието на Пол и в жълтите му очи, фиксиращи твърдо Пол, се спусна непроницаем воал. — Защо не се заемеш с истинския убиец… който всъщност уби Матри?

— Какво искате да кажете?

— Човекът, който го осъди.

Пол скочи на крака като ужилен. Дъхът му секна.

— За бога, кой сте вие?

Настана тягостно мълчание. После бавно, с онова равнодушие, зад което се прикриваше като зад маска, другият отговори:

— Не е тайна. Регистриран съм… осъден за злоупотреба. Поне така започна всичко. Трябваше ми само малко снизхождение и… време да върна парите. Молих се за това… в съда. Вместо снизхождение, получих седем години затвор.

Последва дълго мълчание. После Касълс подхвана:

— Така че, както виждаш и двамата сме в същото положение, ти и аз. Несъмнено затова Матри е мислел, че трябва да се сдружим. Сегашното си положение ние дължим на онзи единствен човек. И сме толкова мекушави, че още нищо не сме направили.

— А какво можем да направим? — извика безнадеждно Пол.

Той наведе глава между ръцете си, съкрушен от тежестта на разочарованието. Парещият ушите му глас продължи:

— Не си срещал господина, нали?

— Не.

Касълс се изсмя.

— Не го вземай присърце. Ние сме долу, където ни е мястото, ти и аз, но все пак дори и котката може да хвърли поглед към краля 35 35 И малките хора имат своите права. — Б.пр. .