Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Необходимостта да се посъветва с някого по въпроса беше неотложна и въпреки късния час той си помисли отчаяно: „Трябва да видя Суон… веднага. Вярно е, че той ми каза да не бързам… но тогава той не е знаел, че ще се случи така. Ако ще трябва да повдигам възражения тук… в Уъртли… то трябва, да, трябва да възприема един по-пряк подход. Нали все пак тъкмо той ми каза, че ако успея да постигна реабилитация за баща си, то това би станало на най-високо равнище“.

Като крачеше със стъпки, които отекваха по тихите улици, Пол бързо стигна до болницата Белведер.

Когато при входа обясни на портиера за какво е дошъл, старият човек прокара напукания нокът на показалеца си по регистъра на болницата, повдигна късогледите си очи и унило поклати глава.

— Суон… Джеймс Суон. Съжалявам, младежо. Той завинаги е зачертан от списъка. Почина в мир… в четири часа след обяд.

Късно през нощта, след дълго обмисляне, Пол взе решение. Написа и пусна в пощенската кутия писмо до Уестминстър 22 22 Район в Лондон, където се намира сградата на Парламента. Фигуративно — английският парламент. — Б.пр. .

Членът на Парламента от Либералната партия в Уъртли, с удоволствие посещаваше избирателите си, особено през октомври, когато ловът на яребици бе в разгара си. Джордж Бърли произхождаше от местно фермерско семейство. Успехът му в Лондон — където, чрез женитбата си с лейди Урсула Донкастър, се беше свързал с една от най-влиятелните фамилии в Либералната партия — не беше намалил привързаността му към старите приятели и любимия спорт. В Уъртли той беше популярна личност. Червендалест, гладко избръснат, неуморим разказвач на вицове, изтънчен познавач на пури, неизменно в добро настроение, винаги готов да помогне на приятел, да подкрепи благотворително начинание. На петдесетгодишна възраст, Джордж Бърли бе станал нещо като символ на родовите ценности, останали незасегнати от успеха.

Вярно, кариерата му в Парламента не беше особено блестяща. Той посещаваше редовно заседанията, гласуваше прилежно и по съвест, играеше всяка година голф в отбора на Камарата на общините против Камарата на лордовете. За всеки човек, който е обществена фигура, се намират злословници и клеветници и някои казваха, че Бърли не притежавал нито умствените способности, нито квалификацията, необходими за положението му, че да си добряк не означава непременно, че си добър държавник. Говореха още, че се страхувал от благородната си съпруга и, разбира се, от всички високомерни Донкастъровци. Подхвърляха, че добряшкото му, свойско държане с всички е просто един обратен снобизъм и че ако не беше съпругата му с висшите си връзки в правителството и навсякъде, Джордж можеше и да не заема толкова дълго мястото си в управлението на страната.

Специално през тази сутрин, Бърли бе в превъзходно настроение. Беше пътувал удобно до Уъртли с ранния експрес. Седнал на закуска в апартамента, който винаги пазеха за него в хотел „Куинс“, той си бе похапнал добре с порция шунка с яйца, бъбречета на скара и овнешки котлети. Сега довършваше закуската си с препечени филийки с мармалад и трета чаша кафе. С удоволствие преглеждаше и броя на „Куриер“ на коляното си. Партията му се беше представила добре на частичните избори в Котсуолд, не предстояха никакви стачки, борсовите книжа продължаваха да се покачват. Миналата нощ не беше много мразовита, земята само бе леко стегната от студа и сега слънцето пробиваше облаците. След десет минути колата му щеше да го чака долу, а след час щеше отново да вдъхне силния аромат на пръст от земята на детството си; щеше да скита на воля из браздите с трима верни приятели и добри ловци — е, макар и не колкото него. Имаше и ново, добре обучено куче — порода кокер, което, мислеше той, хубаво щеше да поработи.

Влезе келнерът, възрастен мъж с бакенбарди, добре възпитан и много почтителен. Джордж харесваше атмосферата на хотела, която въплътяваше добрата стара традиция и отхвърляше свръхмодерните измишльотини, които той мразеше.

— Един младеж ви търси, сър.

Бърли вдигна поглед от вестника си и се намръщи.

— Невъзможно ми е да го приема. Излизам след десет минути.

— Той каза, че има насрочена среща с вас. Даде ми това писмо.

Бърли пое писмото, което келнерът чинно му подаде — собственото му писмо написано върху бланка от Камарата на общините. Намръщи се повече. Що за досадна неприятност. Беше определил този ден преди много време, в отговор на някакво искане за среща, което по-късно бе забравил. Все пак Бърли беше човек, който се гордееше с това, че никога не беше оттеглял дадена дума.