Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Съжалявам — поклати глава икономката. — Тук ухажори не се допускат. Това е едно от правилата на дома.

Тя затвори вратата, като си мърмореше нещо в обичайния израз на учтиво съжаление.

Пол бе обезсърчен, но не се призна за победен. Трябваше на всяка цена да види Луиза Бърт.

Нощта бе суха и хладна, с мрак омекотен от звездите. Загатнатият мраз, който сякаш бе избистрил небето, караше нападалите от чинарите листа да хрущят под стъпките на Пол, когато се насочи обратно към предната фасада на къщата. Тук, през големия осветен прозорец, на който може би заради хубавата нощ завесите не бяха още спуснати, Пол съгледа господаря на дома, мъжът, който вече бе видял да отива към пощенската кутия. До него седеше възрастна жена с приветливо и добродушно лице, която очевидно бе съпругата му. Друга двойка, навярно гости, се бяха разположили в гостната, мебелирана с изискан вкус. Всички бяха във вечерно облекло.

Прикрит зад лавровите храсти, Пол стоеше загледан в сцената отпреде си, изпълнена с достойнство и благородство и толкова далеч от тъмните и болезнени страсти, бушуващи в гърдите му. На масата пред тях имаше карти за бридж. От бавното разиграване, прекъсвано от смях и разговори, Пол можеше да отсъди, че скоро нямаше да свършат и се подготви за дълго чакане.

Изведнъж чу тежки стъпки в сянката зад себе си. Обърна се и видя, че пред него се беше изправил полицай.

— Какво си намислил да правиш?

При думите на полицая, ледена вълна обля Пол и за миг той едва се удържа да не побегне, но бързо се овладя.

— Исках да видя някого от къщата.

— Така ли правиш посещенията си — като се криеш из храстите в тъмнината?

— Не се криех.

— Да, криеше се. Наблюдавам те откакто дойде. Шляене с определено намерение го наричам аз.

— Не, не — протестира Пол. — Мога да обясня всичко, само да ме изслушате.

— Ще обясниш на сержанта в участъка — прекъсна го другият. — И по-добре е да ме придружиш мирно и тихо.

С мрачно лице Пол впери поглед в униформената фигура пред себе си. От всички допустими злочестини, които биха могли да го сполетят, тази бе най-лошата. Но не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Той мълчаливо закрачи до полицая.

Вървяха дълго по осветените и оживени улици към центъра на града. Пол с учудване забеляза, че полицаят не го водеше към близкия квартален участък. Най-сетне минаха през един осветен със синя лампа портал и влязоха в дежурната стая на полицейското управление на Уъртли.

Помещението беше малко и голо, ярко осветено, с решетка на прозореца, две врати — едната също с малка квадратна решетка — и две пейки облегнати на стената. Червендалест, як сержант с разкопчано копче на куртката си, застанал до висока писалищна маса, прилежно, като ученик в тетрадката си, пишеше нещо. Името на сержанта, четливо написано над списъка на задържаните лица, беше Джап. Имаше тъпо изражение на селски ханджия, а квадратната му глава с оредяла коса, напомадена и разделена на път по средата, лъщеше под зеления абажур на лампата.

Той остави Пол да чака пет-шест минути, преди, доволен от себе си, да постави точката над последното „i“ и чертичката на последното „t“. После вдигна поглед, отгърна нова страница и възкликна:

— Е, кажи сега какво има.

По един рутинен, почти формален начин Джап записа подробностите, доложени му от неговия подчинен, докато засукваше напомадените си мустаци и хвърляше странни погледи към Пол с крайчеца на окото си. Накрая посочи с писалката си към пейката.

— Иде ми на ум, че шефът може би ще поиска да те види. Седни там и чакай, докато те повикам!

Пол се подчини. Вече се убеждаваше, че не са го арестували случайно и присъствието му тук бе само част от по-широк замисъл.

Остана седнал на пейката, може би около половин час. През това време бяха доведени двама моряци — и двамата пияни, на вид сякаш се бяха отъркаляли във всички канавки по улиците на града, както и едно гримирано създание с каменно лице — проститутка, обвинена в активно преследване на мъжете. И тримата бяха изведени през вратата със зарешетеното прозорче вляво. При отварянето на вратата в стаята проникна смекчената, но неунищожена от дезинфектиращите средства, кисела миризма на омърсения човешки род.

Най-сетне сержант Джап повика Пол. Той се изправи и го последва по коридора вдясно. После една облицована в сукно врата се отвори и Пол се озова в уютен кабинет, обзаведен с кожени кресла, широка махагонова маса и голям шкаф с витрини, зад които се виждаха сребърни купи и спортни трофеи. По стените бяха окачени в рамки многобройни снимки на полицейски футболни и лекоатлетически отбори. Имаше и интересна колекция от антични полицейски палки. Дебел червен килим покриваше пода.