Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Но Пол не откликна на ведрата атмосфера в стаята. Вниманието му беше приковано върху мъжа, който седеше зад бюрото. От снимките, които бе видял го позна веднага и разбра, че се намира пред началника на полицията в Уъртли, Адам Дейл.

— Седни момчето ми. Там. Ще видиш, че това кресло е много удобно.

Тихият глас, затоплен от едно непредвидено дружелюбие, подейства на Пол като шок. Той се отпусна на креслото пред бюрото. Не можеше да откъсне очите си от Дейл.

Сега полицейският началник вече бе мъж на петдесет и пет години и достигнал може би върха на физическите си сили. Имаше едро телосложение, масивна шия и ръце, дебели колкото бедрата на обикновен мъж. По тялото му нямаше тлъстини. Всичко беше кости и солидни мускули. Лицето му бе като издялано от гранит: с масивни лицеви кости, които изпъкваха напред под челото и плашеха със силата си. Челото му издаваше твърдост, без да е лишено от интелигентност, а волевата му брадичка бе готова да се опълчи срещу целия свят. Очите му бяха сиви като лед.

— От няколко дни вече искам да се срещна с теб, момко — продължи Дейл със същия спокоен, обмислящ думите маниер. — И това, че са те довели тук, струва ми се, е толкова благоприятен случай, колкото и всеки друг.

Пол се напрегна в креслото си.

— Нищо не съм направил.

— Вярвам, не си. Ще поговорим по-късно за това. Преди всичко искам да разбереш, че аз знам кой си и всичко за теб. Може би Уъртли ти се струва огромен град. За нас е само едно малко село. Осведомени сме за онова, което става в града. Чуваме за повечето неща. То е част от работата ни. И аз получих информация за теб веднага след пристигането ти. — Той измъкна с два пръста една телеграма от черната лакирана кутия до лявата му ръка. — Молба от Белфаст, изпратена от твоите добри приятели там, с която искат да те наглеждаме и пазим от беди. Знам къде живееш, с какво се занимаваш и всичко, което си свършил досега.

Полицейският началник взе една ебонитова линия и замислено я заобръща в огромните си ръце, с които като борец в къмбърландски 21 21 Вид свободна борба. — Б.пр. стил бе прилепвал на тепиха плещите на много противници.

— Виж сега, момко… Много добре разбирам какви са чувствата ти към мен. Естествено, изпълнен си с омраза. Аз съм звярът, който изпрати баща ти в затвора до живот, който почти го беше окачил на бесилката. Това е твоето гледище по случая. Е, нека пък аз да кажа моето. То е следното: аз само изпълних дълга си. При наличието на неопровержими доказателства, нямах друг избор по този въпрос. Баща ти беше само един от стотиците, които са минали през ръцете ми. Фактически, докато не се появи ти, вече бях забравил всичко за него.

Дейл пак замълча и насочи към Пол тежката артилерия на очите си.

— Аз съм поставен тук да пазя обществото. То самото се дели на две класи — тези, които вървят в правия път и онези, които пакостят. Работата ми е да преследвам престъпниците и да закрилям всички, които съблюдават закона. Това ясно ли ти е? Защото, ако ти е ясно, искам да ти поставя пряко един въпрос. — Той замълча и насочи линията към Пол. — На коя страна заставаш ти? Просто попитай себе си! Ако се опълчваш против силите на реда и закона, ще си навлечеш сериозни беди. Виж къде вече те доведе това. Намират те да се въртиш из двора на една голяма къща след мръкване, без съгласието или дори знанието на собственика. Веднага, разбира се, ще се озовеш в участъка. И забележи, аз не повдигам никакви обвинения. Ние тук работим като се основаваме на едно твърдо убеждение: предпазването е по-добро от лечението. Така че само те предупреждавам. Опитвам се да ти посоча, за твое добро, до къде неизбежно довежда този вид поведение.

Настана пауза, през която Пол остана вцепенен и смълчан. Отначало той бе имал намерение да заговори с цялата си душа, да излее своето виждане по случая с баща му, да спори, да увещава и обяснява. Но някаква вътрешна сила, някаква смътна предвидливост го накараха да се въздържи.

— Не е моя работа да ти давам съвети — тонът на Дейл, непогрешимо искрен, съдържаше нотка на убеждение, на напътствие, — но ме послушай и се върни у дома при майка си в Белфаст. Там те очаква прилична работа, а както разбирам, и чудесна девойка. Откажи се да ровиш из нечистотиите на живота. Чуваш ли ме? И аз имам деца, знаеш, и аз съм човек. Много бих съжалявал, ако пострадаш. Това е всичко. Сега можеш да се измиташ оттук. А ако си умен, никога не би се върнал отново.

Дейл махна с ръка, за да го отпрати — жест по-скоро сърдечен, отколкото рязък. Без да продума, Пол стана и напусна кабинета, премина по коридора пред дежурната стая без някой да го спре и излезе навън, в хладната нощ. Беше свободен. Целият облян в пот, той бързо се отдалечи. Откритата безпристрастност на полицейския началник го беше разтърсила. Не можеше да се съмнява в неговата честност и убеденост, че е прав. И все пак през безпорядъка на мислите му подмолно се промъкваше едно чувство на негодувание. Не беше извършил нищо лошо. Никой в тази свободна страна нямаше правото да му диктува. Не би могъл и не искаше да се подчини на нареждането на Дейл. Напротив, самото му естество и обстоятелствата, които го предхождаха събудиха у него дух на неподчинение и желание за по-смели действия, което и без друго се беше развивало в подсъзнанието му от няколко дни.