Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Най-сетне се разсъблече и легна. Спа лошо. Мислите кипяха в главата му, а нервите му бяха настроени за действие. Зарадва се, когато първите сиви ивици на утрото се издигнаха над комините и се процедиха през мръсните стъкла на прозореца.

През целия ден в магазина Пол беше напрегнат и замислен. Изяде сандвичите си без обичайния апетит, когато Лена Андерсън донесе обеда му от барчето. Може би тя забеляза това, защото го попита със сериозен и делови тон:

— Не харесвате ли шунката?

Той се опомни от разсеяността си, вдигна поглед към нея и се насили да се усмихне:

— Харесва ми. Просто днес не съм много гладен. — После додаде: — Помня, Харис ми каза, че ми се полага леко похапване на обед, а вие ми предлагате истинско угощение.

— Не е пълноценен обяд. Сандвичите не са особено полезни за никого. Предполагам, че вечер се храните по-добре, нали?

Той не й възрази. Въпреки потиснатото си настроение, беше му приятен начинът, по който тя говореше с него — не лековато, а с някаква болезнена напрегнатост, почти против волята си. Може би безмълвният му поглед, на който навикът беше придал известна интимност, я накара да наруши мълчанието си. Сякаш всеки от двамата бе почувствал самотата на другия и това ги бе подтикнало да заговорят:

— Живеете сам, предполагам.

— Да — потвърди той. — А вие?

— О, не. Аз имах по-голям късмет. — Тръпка на гордост премина по лицето й. — Имам хубава квартира — две стаи в къщата на една приятелка на Уеър Теръс.

— О, това е голямо домакинство!

Тя кимна простодушно, гледайки встрани. Тъмнокафявите й очи сякаш отразяваха в себе си и желанието за живот, и товара му.

— Мога да си го позволя. Виждате, че здраво поработвам. Често вечер обслужвам и банкети. Плащат добре.

— Не ходите ли понякога на танци или на кино като другите?

— Не. — Тя повдигна рамене. — Тези неща не ме блазнят.

Остана така, разсеяно загледана пред себе си, после взе празната чаша и със слаба полуусмивка се върна в кафе-барчето.

Продължителността на разговора й с Пол не остана незабелязана от някои по-наблюдателни келнерки. Клиентите бяха малко и когато Лена се върна на работното си място, едно от по-младите момичета, Нанси Уилсън, смушка съседката си. Нанси беше устато, дребно същество; обличаше се натруфено: носеше червен кожен колан върху униформата си, мрежести чорапи и високи обувки с копчета и гамаши. Облеклото й не можеше да заблуди никого — тя си беше продукт на улицата.

— Видя ли? — лукаво поклати глава Нанси. — Мис Андерсън днес имаше дълъг урок по музика.

— До-ре-ми — пропя друго момиче.

— О, Лена! — обади се трета, широко усмихната. — Уреждаш да ти настроят пианото ли?

Разнесе се всеобщо кискане, а Нанси Уилсън се опита да сложи капак на шегата.

— Бъди внимателна, Лена — възкликна мило тя. — Парен каша духа!

Настъпи неловко мълчание. Момичетата изведнъж си намериха работа, а някои от тях отправиха бързи, гневни погледи към Нанси. Лена, която не даде да се разбере, че е чула, взе отчета за поръчките си и започна да събира цифрите. Обикновено намираше добродушен отговор на всякакви задявки, но този път не каза нищо.

Пол не можеше да чуе разговорът им и се питаше какво ли толкова си бяха казали момичетата, че да ги разсмее така, но скоро забрави за случилото се.

Наистина той живееше в състояние на непоносимо очакване, неспособен да се концентрира върху нищо друго, освен върху следващата си среща с Луиза Бърт. Броеше дните, които оставаха до сряда.

Най-после този ден дойде и нервите му се изопнаха още повече от чувството за предстоящото действие. Едва можа да изкара някак деня. Имаше уговорена среща с Марк в седем часа пред „Бонанза“ и след затварянето на магазина беше един от първите, които си тръгнаха.

Булия все още не беше дошъл. Пол застана под електрическия стълб на отсрещния тротоар и нетърпеливо заоглежда улицата надолу и нагоре. Останалите служители също започнаха да излизат изпод полуспуснатите рулетки на изхода. Сами или на двойки, хванали се под ръка, които оживено бъбреха помежду си. Към края на върволицата излезе Лена — сама, облечена в мушама и нахлупила върху светлите си коси малка кафява филцова шапка, която не изглеждаше нова. Въпреки обикновеното й облекло, у нея имаше нещо, което привличаше и радваше погледа му. Пол я следваше с очи, докато тя грациозно се отдалечаваше, пъхнала ръце в джобовете на мушамата, която не можеше да скрие хубавите й форми. Изведнъж тя махна с ръка някому и от тълпата се отдели възрастна жена, ниска и пълна, натоварена с няколко пакета. Новодошлата поздрави Лена с неприкрита обич и двете се отдалечиха по посока на Уеър Крос.