Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Постепенно думите на Суон бяха станали все по-тихи и все по-слабо се чуваха. Сега, прекъснати от продължителен пристъп на кашлица, заглъхнаха напълно. С жест на ръката си той показа, че няма нищо повече, което би искал да каже.

Вцепенен, без да се помръдне, Пол наруши тишината:

— А те тук ли са още… Бърт и Колинс?

— Никога няма да видиш Колинс. Той се ожени преди години и емигрира в Нова Зеландия. Но Бърт е все още тук… да, Бърт… малката Луиза Бърт. Господи, какъв характер… тя е ключът към цялата загадка. — Суон замълча. — Но шансът да измъкнеш нещо от нея е едно към един милион.

— Къде мога да я намери? — възкликна Пол.

— Работи в едно високоуважавано семейство… още едно доказателство, как умее да баламосва почтените хора.

Суон измъкна изпод възглавницата си къс хартия, на която имаше записано нещо. Подаде го на Пол.

— Вземи — рече тихо той. Макар че едва ли ще ти е от някаква полза. Сега ме остави. Направих достатъчно за теб и няма с какво повече да ти помогна. Чувствам се адски зле и искам да поспя малко.

Той се изпъна на една страна в леглото и придърпа завивката до брадичката си — жест, който означаваше, че разговорът е приключил.

Пол се изправи на крака. Гласът му беше изпълнен с чувство:

— Благодаря ви! — каза просто той. — Скоро пак ще дойда.

С последен поглед към тази изтощена и безучастна вече фигура на леглото, той се обърна и излезе от стаята. Докато слизаше по стълбите, сърцето му биеше с нова надежда. Суон му беше помогнал много, далеч повече от очакванията му. И въпреки това Пол не можеше да се избави от впечатлението, че болният човек все още таи нещо, което не искаше и се страхуваше да разкрие. Пол си каза, че ще трябва да узнае това при следващото си посещение в болницата.

На следващата вечер след работа Пол се срещна с Марк пред „Бонанза“. Преди това библиотекарят му бе позвънил. Булия изглеждаше доволен да го види и след като се ръкуваха, възкликна нетърпеливо:

— Започваме тази вечер, нали?

— Да — потвърди Пол. — Какво ще кажеш първо да хапнем нещо?

— Не, благодаря. Закусих в пет часа. А ти?

— Сит съм.

— Не ме сдържаше на място, след като ти телефонирах — каза възбудено Марк, докато се движеха по оживената улица. — Разкажи ми нещо за Луиза Бърт.

Пол не отговори веднага. Жизнерадостният, безгрижен темперамент на Булия и склонността му да се отнася към работата с леко сърне, като към весела и вълнуваща авантюра, караха Пол да се пита дали е постъпил разумно, като го покани за придружител. След малко все пак му отговори:

— Бърт е наета като домашна прислужница, но доколкото разбирам, не се престарава много-много в работата си. Това е свободната й вечер. Имам известна представа как изглежда и къде да я намерим.

— Добра работа си свършил — възкликна Марк и добави: — Как е Суон?

Пол поклати глава и го погледна косо. Приповдигнатото настроение и бъбривостта на Марк се изпариха.

— По-зле? — промърмори той.

— Бях в болницата през обедната почивка. Казаха ми, че е твърде зле, за да разрешат посещение при него.

Двамата продължиха в мълчание. Минаха покрай покритата за зимата естрада на градския оркестър, която изглеждаше чудновато призрачна в здрача; заобиколиха изкуственото езерце и стигнаха до височината над Градската художествена галерия и Естественоисторическия музей. Сега се намираха в Бримлок Хил, един от най-богатите квартали на града, застроен с хубави къщи, покрай улици засадени от двете страни с високи кестенови дървета. В съседство с този изискан квартал се намираше една отломка от миналото — сбутана натясно съмнителна колония от глухи улички и калдъръмени алеи, с малки магазинчета, част от които някога са били конюшни и една кръчма — „Кралският дъб“.

— Там е — каза Пол щом съзря надписа. — Нужно ли е да те предупреждавам, че трябва да бъдеш предпазлив? Ако не знаеш какво да говориш, просто си мълчи!

Те прекосиха улицата и се насочиха към жълтата светлина, която се процеждаше през прозорците с оловни рамки. Бутнаха крилете на летящата врата и влязоха в кръчмата.

Помещението беше старо, със съмнителни претенции за елегантност, тапицирано с потъмнял плюш, с оръфани абажури на лампите, репродукции на състезателни коне по стените и напукано огледало зад извития като дъга тезгях. Заведението беше започнало да се пълни с вечерните си клиенти: главно местни търговци и няколко замръкнали занаятчии. Пол се насочи към една от опушените дъбови маси и като поръча две бири, предпазливо се огледа наоколо.