Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Тя замлъкна и през сълзи очите й потърсиха лицата им.

— Това изненадва ли ви?

Пол скръбно поклати глава, като едновременно с това си помисли: „Боже мили, каква лъжкиня по рождение!“.

— Ако само знаехте — тя сграбчи Пол за ръката, — какво съм преживяла! Баща ми беше и армията, не в Армията на Спасението 17 17 Религиозно-благотворителна организация в Англия и САЩ. — Б.пр. , а в редовната армия, полковник. Имаше навик да бие майка ми, негодника, особено когато се върнеше нафиркан в къщи някоя съботна нощ. Исках да избягам, да се махна от дома. Сцената е била винаги моята велика амбиция. Да ме гледат всички тези хора от публиката и да ми се възхищават. О, само да бях имала своя шанс.

Тя поклати глава, а тежките й клепачи забулиха недоволството в погледа й:

— Случи се нещо. И аз постъпих правилно, забележете! Казах само истината, цялата истина и нищо друго, освен истината и нека Бог ми помага 18 18 Произнесена в минало време, свидетелската клетва пред съда. — Б.пр. . И какво получих насреща? Малко мангизи, които отидоха за шест месеца.

— Винаги така става — съгласи се Пол. — Направиш някому услуга, а той дори и не ти благодари.

— Не исках никакви благодарности! — избухна тя. — Исках само да бъда призната по един подходящ начин… да заема мястото си. Не очаквах, че ще бъда само една прис… искам да кажа икономка до края на дните си.

Пол благоразумно премълча, но Марк във възбудата си се наведе към нея.

— Защо не ни разкажете по-подробно за това? — настоя той. — Може би бихме могли да ви помогнем.

Настана гробно мълчание. Пол прехапа устните си и сведе поглед надолу. Бърт изгледа Булия сякаш изведнъж бе дошла на себе си. Гневната руменина на пълните й бузи избледня. Тя хвърли поглед към часовника над тезгяха, доизпи питието си и се изправи на крака.

— Виждате ли колко е часът? Трябва да си ходя вече.

Прикривайки разочарованието си, Пол й помогна да си събере нещата, плати напитките и я придружи през летящата врата.

— Хубава нощ — забеляза той с поглед към звездите. — Може би бихме могли да ви изпратим до вкъщи?

Тя се поколеба, но се съгласи, макар и малко неохотно.

— Е, добре, но само до вратата.

Те свиха от калдъръмената алея по пустия мек път. Бърт с високите си токове вървеше между Булия и Пол. Повече от всякога Пол се напрягаше в старанието си да й се хареса. Стигнаха до широка улица, с липи, засадени в двойна редица и вили, заобиколени с градини.

Луиза Бърт спря пред последната къща.

— Е — каза тя, — до тук съм.

— Каква хубава къща! — възкликна Пол.

— Да. — Луиза Бърт бе поласкана. — Живея при Осуалдови… много изискани хора.

— Ех, естествено — убедително каза Пол. — Можем ли да ви видим идната сряда.

Бърт се поколеба, но само за момент.

— Добре — съгласи се тя. — По същото време в „Дъба“.

— Чудесно. — Пол свали шапка и протегна ръка с изключителна почтителност.

В този момент входната врата на вилата се отвори и един възрастен господин излезе — гологлав, захапал пура в устата си. Носеше няколко писма — очевидно се бе запътил към пощенската кутия в края на пътя. В тъмнината не беше възможно да се различат ясно чертите на лицето му, но Пол забеляза, че изражението му беше добродушно и замислено, а косата сребристосива.

Когато минаваше покрай малката групичка, той забеляза Бърт и с приятен глас поздрави:

— Добър вечер, Луиза.

— Добър вечер, сър — отвърна скромно тя с промяна в тона на гласа, сега изпълнен със сервилна почтителност, която прозвуча почти комично.

Той отмина, оставяйки след себе си приятен аромат на скъпа пура, а Луиза Бърт, претърпяла известно крушение, се сбогува с двамата си компаньони. Тръгна по главната алея, после сви по страничната пътека за обслужващия персонал и се загуби зад параван от лаврови храсти. Докато Пол и Булия се отдалечаваха от къщата, чуха затръшването на задната врата.

Цели пет минути и двамата вървяха мълчаливо надолу по улицата. После с извинителен тон Булия се обади:

— Съжалявам, Матри. Тъкмо беше започнала да говори… и аз… я върнах в черупката й.

Пол притисна устни към зъбите си, като че ли искаше да спре някоя остра дума.

Беше почти единадесет часа, когато Пол се прибра в таванската си стая. Не можеше да заспи. Започна да се разхожда в тясното пространство между разнебитения умивалник и ниското легло. През тънките стени приглушено се чуваха неизбежните нощни шумове на съквартирантите му — парсът 19 19 Парси — огнепоклонници, потомци на персийците, забягнали в Индия през VII — VIII век след Христа, за да се спасят от преследване от страна на мохамеданите. — Б.пр. , студент по медицина, който слушаше радиото си на по-долния етаж; Джеймс Крокет, счетоводителят от съседната стая, който лъскаше обущата си и тъжно си подсвиркваше, старият мистър Гевин, пенсиониран аукционер 20 20 Аукционер — организатор на търгове и разпродажби. — Б.пр. , който се беше запътил по скърцащите стъпала да напълни каната си. Пол се бореше с възбудата, която тази нощ бе изопнала нервите му до скъсване.