Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Кратката сцена облъхна Пол с преходно чувство на топлота и уют, но сега той с рязко движение погледна часовника си, който за негова изненада вече сочеше седем и двайсет. Какво, за бога, бе задържало Марк? Като зашари отново с поглед нагоре и надолу по многолюдната улица, Пол с нарастващо нетърпение търсеше в тълпата забързаната фигура на Булия. Вече бе седем и половина, а от него нямаше и следа. Винаги щом погледнеше часовника си, към нетърпението му се прибавяше и безпокойство. Накрая не издържа и реши, че не може да чака повече. С тревожно лице Пол бързо закрачи в посока към библиотеката. След десет минути вече беше там и видя, че Марк все още е на работа. Като изтича до бюрото му, той възкликна:

— Какво става, Марк? Няма ли да дойдеш?

Булия видимо трепна, щом съгледа Пол, поколеба се, после нервно се огледа наоколо и отговори с тих глас:

— Дежурен съм. Не мога.

Пол, силно учуден, се вгледа в приятеля си. Тонът, маниерът, дори видът му бяха изцяло променени. Несериозността и свойственото му безгрижие бяха изчезнали; изглеждаше потиснат, дори наплашен. Очите му непрекъснато се стрелкаха насам-натам из читалнята като на човек, който се страхува.

— Положително би могъл да ме предупредиш! — запротестира Пол с оправдано недоволство.

— Не говори толкова високо — промърмори Булия. Той се приближи до Пол и продължи с тих, припрян глас: — Съжалявам, че те разочаровах Пол, но истината е, че… ще трябва да се откажа от уговорката ни. Хванах се, без да мисля, ей тъй, за развлечение и лудория, но се оказа, че играта не е толкова весела.

— Какво се случи?

— Не мога да ти кажа… но слушай — гласът на Марк спадна почти до шепот, — съветвам те и ти да се откажеш. Не мога да ти кажа нищо повече, но говоря много сериозно, никога не съм бил по-сериозен в живота си.

Последва напрегнато мълчание.

— Поне ще мога да те виждам пак, нали?

С поглед зареян встрани Марк поклати глава. Думите му прозвучаха малко официално и рязко:

— Преместиха ме извън града… в градската библиотека в Ретууд. Ще трябва да замина в края на седмицата.

Отново настъпи мълчание, продължително и неловко. Пол бавно и дълбоко пое дъх. Наистина той не беше уповавал твърде много на сътрудничеството с Марк. Но ето, сега и с това беше свършено. Отново беше сам… сам трябваше да се застане с лице срещу бъдещето. Нещо повече: в промяната у младия библиотекар, в крушението на духа му Пол за първи път съзря нещо от тъмните, невидими опасности, срещу които и той самият трябваше да се изправи.

Рой въпроси напираха на езика му, но чувстваше, че притесненият Булия с нетърпение очакваше той да си тръгне. Накрая Пол му протегна ръка и каза просто:

— Съжалявам, че те забърках в тази каша. Благодаря ти за всичко, което направи. Късмет! Надявам се, че пак ще се срещнем.

В следващия миг Пол рязко се обърна и напусна библиотеката. Запъти се към най-близката телефонна кабина. Може би още не беше съвсем късно. С нетърпеливи пръсти той запрелиства оръфания и омачкан телефонен указател, който висеше на месингова верижка. Най-после откри номера. Пусна две монети в процепа на автомата. След кратка пауза, която му се стори цяла вечност, някой отсреща вдигна слушалката.

— „Кралският дъб“ ли е?

— Да, „Кралският дъб“. Джек е на телефона.

Пол разпозна гласа на келнера, който ги беше обслужвал миналата седмица.

— Обажда се един приятел на мис Бърт. Трябваше да се срещна с нея тази вечер в седем часа. Бихте ли й предал нещо? Кажете й, че ми се наложи да закъснея, но идвам веднага.

— Съжалявам — долетя по жицата гласът на келнера. — Мис Бърт не е тук.

— Не е ли идвала тази вечер?

— Дойде както обикновено и поседя към половин час. Тръгна си малко преди осем часа.

Пол окачи слушалката на вилката, помисли за момент и излезе от кабината. След три минути беше на площада, откъдето взе прекия трамвай за Бримлок Хил. Часовникът му показваше осем и половина, когато пристигна пред крайната постройка на авенюто.

Къщата бе тъмна отпред, но един от страничните прозорци светеше. Пол отвори входната врата и влезе в двора, после събра всичкия си кураж и се запъти към къщата по обиколната пътека за прислугата. Почука на задната врата. Отвътре веднага излая куче. После вратата се отвори от слаба жена с кротко лице на около петдесет, в черна рокля на икономка.

— Бих ли могъл да видя мис Бърт?

Жената огледа Пол от горе до долу.

— В стаята си е. Има главоболие.

— Не би ли могла да излезе за малко? — настоя Пол. — Аз съм приятелят й.