Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Няма я още. — Той се обърна към Марк. — Може и да нямаме късмет тази вечер.

Едва казал това, крилете на вратата се блъснаха навътре, една жена влезе и с достойнството на редовен посетител се запъти към сепарето в ъгъла. Някакво предчувствие стегна Пол за гърлото и той се досети, че това е Луиза Бърт. Изглеждаше като жена на около трийсет години, пълна в ханшовете и бюста, облечена в костюм от евтин кариран плат, с жълти ръкавици и чудновата чанта. Наистина бе толкова обикновена, толкова явно й личеше, че е домашна прислужница, ползваща свободната си вечер, че Пол, макар и с разтуптяно сърце, за момент остана объркан.

Тя се настани, поръча си един малък джин и след като порови из чантата си, обиколи с очи салона. Пол срещна погледа й и леко се усмихна. Тя веднага обърна глава встрани, сякаш обидена, но след една-две минути, макар и докачено, пак погледна към тях. Този път Пол стана и прекоси салона до масата й. Нищо не би могло да бъде по-чуждо на характера му от този подход, но изпълнен с една нова зрялост, той го направи съвършено. Лековато, но все пак с вярна нотка на подкупваща учтивост, той каза:

— Добър вечер.

Настана пауза.

— Към мен ли се обръщате?

— Да. Ако сте сама, може би бихме могли да се присъединим към вас.

— Всъщност не съм сама. Очаквам един приятел.

— О, така ли?

— Разбира се, може и да го задържат на работа тази нощ да работи до късно. Той е много важна личност.

— Тогава вероятно няма да дойде. И неговата загуба ще е наша печалба. Ще пиете ли нещо?

— Не, всъщност. Не ми е навик. Е, ако настоявате…

Пол махна през рамо на Марк, който дойде на масата, като носеше чашите им.

— Мога ли да ви представя на приятеля си?

— Драго ми е да се запозная с вас. Забравила съм визитните си картички, но името ми е Луиза Бърт.

Докато те се настаняваха до нея, тя леко се отдръпна, оправяйки роклята си като истинска дама; след това, като повика келнера с пръст, изпразни чашата си.

— Наш ред е да поръчаме, мис Бърт — рече Марк. — Какво ще пиете?

— Нищо не е по-далеч в мислите ми от пиенето, но бих взела джин.

— Гибелта на мама — усмихна се мило Марк.

Тя не отговори на усмивката му. Очите й — куклено светлосини, продължаваха да ги оглеждат преценяващо и откровено изпитателно. Лицето й беше бледо и грубо, с големи пори по чипия й нос, които бяха дебело напудрени. Пълните й детински бузи, любопитно хлътнали в ъглите на устата, оформяха на тънките й влажни устни една странна усмивка, постоянна и съвсем нелепа, защото лицето й беше напълно лишено от хумор. Практически тя нямаше и чело.

— Е, наздраве! — пожела Пол, когато питието й пристигна и вдигна халбата бира.

— Знаете ли — продължи Марк, — разбира се, нищо не може да се сравни с една приятна задружна вечер с приятели. Развеселява. Прави те да се чувстваш добре. Руши старите навици.

— Трябва да се прибера в девет тази вечер. — Тя се изпъчи предупредително с всичкото съзнавано достойнство на пола си. — Не бих могла да отида където и да е. Не тази нощ.

— Е, добре — съгласи се Пол безгрижно. — Следващият път ще имаме повече късмет. Ще се опознаем повече.

Тя прие това и после ги измери с поглед един след друг.

— Вие сте съвършени джентълмени, трябва да ви кажа. Някои много бързат, много са нетърпеливи. — Очите й не без интерес се обърнаха към Пол. — Не сме ли били заедно някъде?

— Не — отвърна Пол. — Боя се, че не.

— Това е удоволствие, което все още му предстои да изпита — засмя се Марк любезно.

През цялото време Пол бе нащрек, той колкото можеше по-непринудено поддържаше разговора, като същевременно гъделичкаше суетността на Бърт, съгласяваше се с нейните предпочитания и възприемаше почтително обяснението й, че тя е „госпожа икономката“, която управлява голяма къща в Бримлок Хил.

След няколко питиета тя започна да губи по малко от бдителността си, благородническото изражение на лицето й се очерта по-силно и изведнъж в стъклените й очи се надигна вълна на самосъжаление.

— Чудесно е да срещнеш двама съвършени джентълмени. Не като някои господа, които бих могла, но не искам да спомена, макар че изобщо не би трябвало да говорим за тях, тъй като самата аз съм съвършена лейди. Бях възпитана много строго, както разбирате. Образованието си получих от монахините в един френски манастир. О, толкова хубаво беше там в занималнята, тихо и спокойно, а сестрите бяха мили и така ме глезеха. Ами че аз им бях любимката. През цялото време, мога да ви уверя, все същото: „За Луиза това, за Луиза онова“. Особено майката игуменка — тя горката все си мислеше, че не е направила достатъчно за мен, от закуската в леглото до ръчно пришитата дантела на всичките ми пеньоари. Разбира се, имаше значение и това, че самата аз съм полуфранцузойка. Те всички знаеха, каква бих била, ако само можех да възстановя правата си, пък и може да са предчувствали какви ужасни времена ще настъпят за мен.