Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Досега Суон не беше представил конкретно доказателство, а само своето вътрешно убеждение. Всичко това изглеждаше немислимо, беше нещо, което умът не можеше да побере. Самата възможност баща му да е станал жертва на такава чудовищна несправедливост, беше достатъчна да доведе Пол до лудост. Не, не биваше да мисли повече за това. С твърда решимост той си наложи да овладее емоциите си. Разбираше, че сега преди всичко трябва да бъде спокоен, практичен и решителен.

Първата му стъпка бе да напише писмо до дома и да поиска колет с чисти дрехи; следващата — да си намери постоянна квартира, която би му позволила по-голяма свобода на действие, отколкото общежитието. След като потърси известно време, Пол откри евтина таванска стаичка на петия етаж в една къща на Пуул стрийт — неприветлива, но почтена уличка, която излизаше от завоя на канала Шърууд и беше застроена главно с евтини къщи пансиони; на юг уличката опираше в задръстената с движение Уеър стрийт. Хазайката, мисис Копин — слаба дребна женица с пронизителен глас, го заведе горе и му даде сапун и чиста, макар и груба хавлия за лице. Предплащането на наема почти изчерпа малкото пари, които бе донесъл от Белфаст и след като се изми, той се запъти навън с намерение да намери някакъв начин за препитание.

Уъртли бе оживен град с обширно поле за дейности. Намираше се в центъра на богат земеделски район, но подобно на съседните му Ковънтри и Нортхемптън, промишлеността му беше тясно специализирана: главно в производство ни порцелан, ножарски изделия, прибори за маса и кожени изделия — професии, изискващи техническо обучение и сръчност, каквито Пол не притежаваше. Освен това нямаше членска карта от някой профсъюз и никакви препоръки. След като два дни изминаха в напразно търсене, с нарастващо безпокойство той започна да следи по вестникарските колони обявите, които предлагаха работа.

Но на следващата утрин щастието го споходи. Излезе от таванската си стая, стигна до Уеър стрийт и се запъти по оживения тротоар към пиацата за файтони, където имаше една закусвалня. Беше открил, че там само за няколко пенса можеше да обядва баничка с месо и кафе. Случайно погледът му се спря на витрината на големия магазин „Бонанза базар“, където бе залепена обява: „Търси се пианист. За справки — мистър Виктор Харис, управител, вътре“.

След моментно колебание Пол влезе в магазина. Беше голям универсален магазин, където се продаваха всички стоки за бита — от кухненски съдове и козметика до бельо и детски играчки, щедро изложени на открити щандове. Управителят бе мъж на около трийсет години, с накъдрена коса и изискани обноски, облечен в раиран двуреден костюм и вратовръзка на цветя, която се развяваше от електрическите вентилатори. Той поведе Пол към един от отделите на магазина, където имаше едно малко пиано всред изложените печатни музикални произведения. Управителят взе наслуки нотите на една пиеса, сложи я на пианото и кратко рече:

— Свири!

Пол седна пред пианото и прекара пръсти по клавишите. Умееше с един поглед да чете съвършено музика, дори трудна музика, а този популярен валс пред него беше самата простота. Изсвири мелодията, повтори я със свои вариации, после взе и изсвири още от нотираните мелодии. Преди да свърши, момичетата от съседните щандове вече слушаха в захлас, а мистър Харис в такт с мелодията одобрително чукаше върху тезгяха с пръстена си.

— Ще се справиш — кимна управителят в знак, че е взел решение. — Назначавам те. Три лири седмично плюс обяд от сандвичи. Само да върви работата. И никакво кръшкане, иначе — за ухото и вън! Използвай педала за по-силен тон. Накарай клиентите да купуват!

Той се усмихна покровителствено на Пол, показвайки златните си зъби и като се начумери към продавачките, че си пилеят времето, си тръгна с лека стъпка.

Пол продължи да свири през целия ден. Работата съвсем не беше лека. Започна свеж и отпочинал, но докато часовете мудно се точеха, мускулите започнаха да го болят от седенето изправен върху твърдата табуретка без облегалка. Лошо проветрявания магазин се напълни и тълпата клиенти закръжи около него: блъскаха се, дишаха във врата му, опираха се на лактите му и почти сядаха върху клавиатурата; стана му непоносимо тягостно. В ума му също цареше бъркотия: разкъсваше се от мисли за баща си, от полуоформени планове и проекти, от необходимостта да определи начина си на действие.

Към един часа с наперена походка Харис се отправи да обядва. След няколко минути едно момиче от кафе-барчето в магазина донесе на Пол кафе и чиния сандвичи. Радостен от предстоящата почивка, той се изправи, протегна се и усмихнат я попита за името й. Тя избъбри накъсо „Лена Андерсън“ и веднага отмина нататък, макар че той бе намислил да размени някоя дума с нея. Нямаше нищо неучтиво в тази резервираност, но под повърхността на държането й, макар че и той не беше съвсем спокоен, почувства известна напрегнатост, която възбуди любопитството му. По-късно, на връщане в барчето, тя мина покрай него и Пол почти инстинктивно й хвърли един поглед, преди да започне да свири отново.