Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

На следващата вечер, точно двайсет и четири часа по-късно, Пол отново се прибираше в общежитието. Още отрано следобед безспирно валеше дъжд, но той вървеше, без да забелязва разкиснатите обуща и просмуканите си от дъжда дрехи. Ходил беше в Бромли на адреса, даден му от съдържателката на пансиона; говорил бе със строителния предприемач, за когото Суон бе работил; претърсил беше района от край до край без ни най-малък резултат. Суон бе заминал, изчезнал, без да остави никаква следа.

Паднал духом, Пол влезе в общежитието и бавно изкачи стълбището до стаята си. Пусна монета в автомата за газ и запали газовата печка и малкото помещение. После, докато се оправяше, забеляза телеграма на полицата. Отвори я и прочете: „Ужасно съм разтревожена. Върни се веднага. Назначението в лятното училище те чака. Обич от всички. Майка ти“.

Превит пред слабия огън, докато от мокрия му костюм се вдигаше пара, той препрочете телеграмата. Да, естествено беше тя да се тревожи за него и да го моли да се върне. В сегашното си настроение Пол дори се питаше дали това не беше единственият път, който му оставаше. Отсъствието бе смекчило чувствата към майка му. Навярно тя бе говорила с професор Слейд, а най-вероятно бе помолила пастор Флеминг да го стори; и така, учителската длъжност в Портрей беше все още пред него. Фразата „обич от всички“ го накара да се усмихне горчиво, защото толкова очевидно включваше и чувствата на опрощаващата Ела.

Когато се изсуши доколкото можа, той изключи газта и слезе долу, за да хапне нещо. В преддверието, преди още да влезе в трапезарията, към него се приближи момчето от входната врата.

— Един младеж иска да ви види. В стаята за посетители е.

Изненадан, Пол последва момчето до малкия старомоден салон, мебелиран с тръстикови столове и палма в голяма саксия, закрит с мънистена завеса и определен за приемане на гости. Като се промъкна през звънтящите, нанизани на върви мъниста, той трепна, когато съзря на един от тръстиковите столове младия мъж от библиотеката.

Пол колебливо пристъпи към госта.

— Добър вечер.

— Не очаквахте да ме видите.

— Не, не очаквах.

Младият библиотекар прие тази прямота с жива, весела усмивка. Откъснат от положението и от работата си, той изглеждаше по-жизнен и дяволит, с една наивна и обезоръжаваща честност, която за Пол в сегашното му състояние на духа, бе смущаваща и го караше да се чувства неловко.

— Имам да ви кажа нещо. — Погледът му бързо обходи празната стая. — Предполагам, че тук можем да говорим, без да ни чуе някой.

Пол впери такъв опулен поглед в него, че другият се изкиска.

— Схващам, че все още не ме разбирате напълно, но аз съм съвсем свестен човек. Името ми е Булия… Марк Булия.

Той протегна ръката си, Пол я стисна и седна до него. В безнадеждното положение, в което се намираше, у Пол започна да нахлува едно особено чувство на очакване и надежда. Няколко мига преди да продължи вече на „ти“, Марк с лека насмешка разучаваше лицето му:

— Онзи ден в библиотеката те наблюдавах. Не можех да не го направя. Беше толкова очевидно, че си… в затруднено положение. Изпитвах едновременно съжаление и приятелско чувство към теб. Знаеш как става, как някой човек те спечелва от пръв поглед. След това и аз прегледах старите вестници. — Той замълча, за да придаде по-голяма тежест на най-важното. Обяви го не без известно самодоволство. — Знам кой си ти и твоята история.

Всичко това Пол беше подозирал и очаквал. Той запази мълчание и внимателно продължи да слуша разказа на другия.

— Вчера ти явно търсеше нови следи и факти. Не ги откри. Но когато си отиде, аз ги намерих. В един вестник, само в един. Това е „Клериън“ — либерален вестник с много малък тираж. Там намерих коментар за процеса срещу Суон. Странно, но всъщност това беше протест против крайно суровата присъда, която дали на бившия полицейски инспектор.

Лицето на Пол бе бледо и неразгадаемо, но в очите му гореше нов пламък. Най-сетне той продума:

— Защо ми разказваш това?

Марк повдигна рамене, а устните му се разтегнаха в дяволита усмивка.

— Защото ти искаше да откриеш Суон.

Пол уморено поклати глава.

— Няма полза.

— Защо?

— Не и след петнайсет години.

— Не бъди толкова сигурен.

Очите на Марк заискриха, а в изражението на лицето му пролича самодоволство. Той изчака точно толкова, колкото бе необходимо, за да направи думите си важни и съдбовни:

— Фактически аз го намерих!